— Нямах намерение да ги чупя — измърмори той.
С лека усмивка Лу притисна с ръце очите си: Не знаеше какво е това, но и не се интересуваше.
— Окей. Обичам те, Майкъл.
Но синът му отново беше заспал дълбоко.
Глава 10
Беше слънчево и топло. Бризът на Атлантика люлееше високата зелена трева. Ема се вслушваше в тайнствените звуци, които той й нашепваше. Над тази музика се издигаше ниският, тържествен глас на свещеника.
Той беше висок и червендалест, със снежнобяла коса, силно контрастираща с черните му одежди. Въпреки че гласът му звучеше подобна на бащиния й, Ема не разбираше добре какво казва. Тя и не искаше. Предпочиташе да слуша шепнещата трева и шума от добитъка, който слизаше от хълма зад гробището.
В края на краищата Дарън щеше да има своята ферма в Ирландия, въпреки че никога нямаше да кара трактор или да гони мързеливите крави.
Мястото беше прекрасно, с толкова зелена трева, че изглеждаше като нарисувана. По-късно щеше да си я спомня, а също и свежия аромат на прясно разорана земя, въздуха, галещ лицето й, въздух, толкова влажен от морето, че приличаше на сълзи.
Наблизо беше църквата: малка каменна постройка с бяла камбанария и цветни прозорци. Бяха влезли вътре, за да се помолят, преди малкият полиран ковчег да бъде изнесен навън. Миришеше силно и малко сладникаво на цветя и тамян. Горяха свещи, въпреки че слънцето блестеше през цветните стъкла.
Тя се загледа в кървящия човек, разпънат на кръст. Брайън беше й казал, че това е Исус, който се грижи за Дарън на небето. Обаче Ема не можеше да си представи, че толкова тъжен и уморен човек би могъл да се грижи за Дарън и да го разсмива.
Бев безмълвно стоеше е лице, бледо като свещ. Стиви свири на китара както на сватбата, но този път бе облечен в черно и мелодията беше тъжна и тиха.
Ема не искаше да е в църквата и се зарадва, когато излязоха навън на слънце. Джоно и П.М., със зачервени от плач очи, понесоха ковчега заедно с четирима други мъже, които вероятно бяха братовчеди. Учудваше се защо толкова много хора трябваше да носят Дарън, който беше толкова малък. Но не смееше да попита.
Само гледката на кравите, високите треви и прелитащите над главите им птици я успокояваше.
Дарън би харесал фермата си, помисли тя. Но не беше справедливо, нито честно да не може да застане до нея, готов да се надбягва, да тича и да се смее.
Тя не искаше той да лежи в ковчега. Не искаше да е ангел, дори ако това означаваше той да има крила и наоколо да се носи музика. Ако беше силна и храбра, ако беше удържала на обещанието си, той нямаше да е там. Помисли си, че тя трябваше да е на неговото място и сълзите й потекоха. Беше допуснала лоши неща да се случат на Дарън. Не беше го спасила от чудовищата.
Когато започна да плаче, Джоно я вдигна на ръце. Залюля я леко и тя се поуспокои. Отпусна глава на рамото му и се заслуша в думите, които той повтаряше заедно със свещеника.
„Господ е моят пастир, аз не ще поискам…“
Но тя искаше. Искаше Дарън. Примигвайки от сълзите в очите си, тя се опита да гледа към полюшваната от вятъра трева. Гласът на баща й се отдели, изпълнен с тъга.
„…ще премина през долината на смъртта и не ще се уплаша от злото…“
Но зло има, искаше да изкрещи тя. Злото съществува и то уби Дарън. Злото няма лице.
Загледа се в прелитащата над главата й птица и проследи полета й. На близкия хълм видя човек. Стоеше високо над малкия гроб и снимаше.
„Никога няма да е същият — помисли Брайън и отпи от бутилката ирландско уиски близо до лакътя му. — Нищо няма да е същото.“ Пиенето не облекчаваше болката, както се надяваше. Само корените й потъваха по-дълбоко.
Не можеше дори да утеши Бев. Господ знаеше, че се бе опитал. Искаше. Искаше да я утеши и да бъде утешен от нея. Но тя се беше затворила в черупката си — бледа, непозната жена, потънала в мълчание, която стоя до него, докато погребваха детето им в земята.
По дяволите, тя му беше необходима. Трябваше му някой, който да му каже, че има логика в това, което се случи, че има надежда дори сега, в най-черните дни от живота му. Заради това беше донесъл Дарън тук, в Ирландия, заради това беше настоявал за литургия, за свещеници и целия ритуал. Помисли си, че човек се обръща към църквата най-вече по време на смърт. Но дори познатите думи, цветята, надеждата, която свещеникът раздаваше убедено като нафора, не облекчиха болката му.
Вече никога нямаше да види Дарън, никога нямаше да го държи в ръцете си, да го види как израства. И всички думи за вечен живот не значеха нищо, щом не можеше да вдигне момченцето си на ръце.
Искаше да се ядоса, но беше твърде уморен за каквото и да е чувство. Така че ако няма успокоение, мислеше и си наливаше уиски, ще трябва да се научи да живее с мъката.
В кухнята миришеше на сладкиши и печено месо. Роднините му си бяха отишли преди няколко часа. Бяха дошли — трябваше да им е благодарен. Дошли, за да застанат до него, да приготвят ядене, което странно защо щяло да нахрани душата. Скърбяха за смъртта на момчето, въпреки че повечето от тях не бяха го виждали. Твърде много се бе отчуждил от семейството, но бе създал свое. Сега тези, които бяха останали от семейството му, спяха горе. Няколко мили по-далеч спеше Дарън, под сянката на хълма, до баба си, която никога не беше виждал.
Брайън пресуши чашата и разсеяно си наля друга.
— Сине?
Вдигна поглед и видя, баща си да стои нерешително на прага. Щеше да се разсмее: бяха разменили ролите си. Спомняше си съвсем ясно как като момче се вмъкваше в кухнята, докато баща му седеше на масата и се напиваше.
— Да. — Брайън вдигна чашата си и погледна през нея.
— Трябва да се опиташ да поспиш.
Видя, че баща му е приковал поглед в бутилката. Побутна я мълчаливо към него. Тогава Лайъм Макавой, който изглеждаше твърде стар за петдесетте си години, влезе. Лицето му беше кръгло и червено от мрежата спукани капиляри. Сините мечтателни очи беше предал на сина си, както и светлорусата коса — сега прошарена със сиво. Сух, с крехки кости, вече не беше онзи едър, силен мъж, какъвто изглеждаше в детските години на Брайън. Когато се пресегна към бутилката, Брайън усети, че трепва. Ръцете на баща му, елегантни и с дълги пръсти, бяха като неговите. Защо никога не го бе забелязал преди това?
— Хубаво погребение беше — каза Лайъм, опипвайки почвата. — Майка ти би била доволна, че го доведе тук, за да лежи до нея. — Наля си и жадно отпи половината от чашата.
Отвън заваля спокоен ирландски дъжд.
За пръв път пиеха заедно. Наля още уиски и в двете чаши. В края на краищата може би с помощта на бутилката щяха да намерят общ език.
— Това е фермерският дъжд — отбеляза Лайъм, успокоен от шума и от уискито, — тих и напоителен.
Фермерски дъжд. Малкото му дете мечтаеше да стане фермер. Толкова ли много се беше предало от Лайъм Макавой на Дарън.
— Не исках да бъде сам. Помислих, че трябва да се върне в Ирландия, при Семейството.
— Така е добре. Постъпил си правилно.
Брайън запали цигара, след това бутна пакета към баща си. Бяха ли си говорили някога двамата? Дори и да се беше случвало, Брайън не си спомняше.
— Не биваше да се случва,
— Има твърде много неща на този свят, които се случват, а не би трябвало. — Лайъм запали цигарата и вдигна чашата си.
— Ще ги хванат копелетата, които са го направили, момче. Ще ги хванат.
— Мина една седмица. — Струваше му се, че са минали години. — Не са открили нищо,
