— Ще ги хванат — повтори Лайъм. — И мръсните копелета ще гният в ада. Тогава и бедното малко хлапе ще почива в мир.
Не му се мислеше за отмъщение сега. Не искаше да повярва, че сладкото му малко момче почива в мир под земята. Времето му изтече и то си беше отишло. Нямаше логика в това.
— Защо нито веднъж не дойде? — Брайън се наведе напред.
— Изпратих ти билет за сватбата, за раждането на Дарън, за рождения ден на Ема, за неговия. За Бога, видя го едва преди погребението, Защо не дойде?
— Фермерството е сериозна работа — отвърна баща му, докато отпиваше от чашата. Лайъм беше човек, който непрекъснато се оплакваше от живота си. — Не мога да пътувам винаги, когато ти решиш,
— Нито веднъж. — Изведнъж му се стори извънредно важно да получи отговор, но истински. — Можеше да изпратиш мама. Преди да умре, трябваше да я пуснеш да дойде,
— Мястото на жената е при съпруга й. — Баща му наклони чашата си към него. — Ще направиш добре, ако запомниш това, момче.
— Винаги си бил егоистично копеле.
Ръката на Лайъм, неочаквано силна, сграбчи ръката на Брайън.
— Внимавай какво говориш!
— Този път няма да избягам и да се крия, татко. — Очите и гласът му бяха спокойни. В тях се четеше жажда. Щеше да изпита удоволствие да бие — тук и сега.
Лайъм бавно отпусна ръката му и вдигна чашата си.
— Не искам днес да се пердашим. Не в деня на погребението на внука ми.
— Никога не ти е бил внук. Видял си го след смъртта му. — Брайън се олюля назад. — Пукната пара не си давал за него. Осребряваше билетите, които ти пращах, за да си купиш още уиски.
— А ти къде беше през последните години? Къде беше, когато умря майка ти? Някъде далеч свиреше проклетата си музика.
— Проклетата музика ти даде покрив над главата.
— Татко.
Здраво стиснала кучето, Ема стоеше на прага с широко отворени, уплашени очи и трепереща долна уста. Преди да влезе в стаята, беше чула сърдитите гласове и подушила миризмата на алкохол.
— Ема. — С несигурна стъпка Брайън отиде и я взе на ръце, като внимаваше да не докосва гипсираната й ръка. — Какво правиш долу?
— Сънувах страшен сън. — Змиите и чудовищата се бяха върнали. Още чуваше виковете на Дарън.
— Трудно се спи в чуждо легло. — Лайъм се изправи. Непохватно, но леко я потупа по главата. — Дядо ще ти стопли мляко.
— Мога ли да остана при теб? — попита баща си и подсмъркна.
— Разбира се. — Занесе я до един стол и седна заедно с нея.
— Събудих се и не можах да те намеря,
— Тук съм, Ема. — Разроши косата й и погледна към баща си. — За теб винаги ще съм тук.
„Дори тук — помисли си Лу. — Дори в такова време.“ Разглеждаше във вестника неясната снимка от погребението на Дарън Макавой. Беше я видял на излизане от супермаркета, където го беше пратила Мардж за хляб, Както всичко, свързано със семейство Макавой и тази снимка го заинтересува. Доста се смути, че я купува от обществено място и то от стоящата на изхода Сали.
У дома той се почувства почти като воайор. За някакви дребни стотинки той и хиляди като него ставаха свидетели на дълбока човешка мъка. Тя бе изписана на всички лица, въпреки че бяха замъглени и неясни. Различи и малкото момиче с висяща на превръзка гипсирана ръка.
Питаше се какво беше видяла, какво би могла да си спомни. Всички лекари, с които се беше консултирал, бяха единодушни, че ако е видяла нещо, то е блокирано. Би могла да си спомни, утре, след пет години или никога.
Имаше и десетки други заглавия. Лу вече имаше пълно чекмедже с изрезки.
Дали Ема Макавой е била свидетел на ужасната смърт на брат си? Смъртта на Дарън Макавой разтърси „Девъстейшън“
„Колко отвратително! — помисли си Лу. — Всичките са гнусни.“ Питаше се дали Пит Пейдж беше успял да спаси семейство Макавой от най-злобните. Разстроен, подпря главата си с ръка и продължи да разглежда снимката.
Не можеше да се откаже от случая. Сега носеше работата си вкъщи: досиета, снимки, бележки бяха разхвърляни по бюрото му, сгушено в ъгъла на спретнатата всекидневна на Мардж. Въпреки че му бяха дали добри помощници, той проверяваше цялата им работа. Лично беше разпитал всеки един от списъка на гостите, който му бяха дали. Задълбочено изучи медицинската експертиза и се връща много пъти да претърсва стаята на Дарън.
Беше минало повече от две седмици от убийството, а Лу нямаше абсолютно нищо, за което да се хване.
За аматьори твърде умело бяха прикрили следите си. А че бяха аматьори, в това беше сигурен. Професионалисти никога не биха удушили дете, което би им донесло милиони откуп, нито толкова неумело щяха да инсценират влизане с взлом.
Били са в къщата. Влезли са направо през главния вход. В това беше сигурен. Но и не означаваше, че имената им са в списъка, който Пейдж беше успял да състави. През онази нощ половината Южна Калифорния би могла да влезе в къщата — щеше да получи питие или марихуана, или каквито наркотици бяха под ръка.
Не се намериха никакви пръстови отпечатъци в стаята на момчето, както и по спринцовката. Отпечатъците бяха на семейството и на бавачката. Личеше, че Бевърли Макавой е превъзходна домакиня. Безпорядъкът на първия етаж след такова парти не го учудваше, но вторият светеше от чистота и ред. „Мардж би го одобрила“ — си помисли той, като си представяше стаите. Нямаше отпечатъци, нямаше прах, нямаше следи от борба.
Борба обаче беше имало, борба на живот и смърт, и в някакъв момент една ръка беше запушила устата на Дарън Макавой и може би по невнимание — и носа му.
Всичко се беше случило някъде между времето, в което Ема беше чула вика на брат си — ако наистина го беше чула — и отиването на Бевърли Макавой да види сина си.
Колко ли време беше продължило? Пет, десет минути? Не повече. Това е сигурно. Според лекаря Дарън Макавой беше умрял между два и два и половина през нощта. В два и седемнадесет са повикали линейката.
Това, което бе открил досега, не му вършеше работа. А бяха изписани безброй бележки и натрупани купища папки с досиета. Необходимо беше да открие само едно нещо не на място, нелогично, едно име, което да не пасва, нечий несъгласуван разказ.
Трябваше да открие убийците на Дарън Макавой. Ако не ги откриеше, цял живот щяха да го преследват лицето на момчето и изпълненият със сълзи въпрос на малката му сестричка: „Моя грешка ли беше?“
— Татко?
Лу трепна и се обърна към сина си, който бе застанал зад него и подхвърляше топка.
— Майкъл, престани да ме дебнеш.
— Не те дебна. — Детето се изненада от думите на баща си. Ако тръшкаше вратите и ходеше като нормален човек — бил много шумен. Ако се опиташе да е тих — дебнел. Не можеше да угоди. — Татко — повтори той.
— Хмм?
— Каза, че ще ми подадеш няколко паса днес следобед.
— Когато свърша, Майкъл.
Запристъпва от крак на крак с черните си износени гуменки. Напоследък „когато свърша“ беше дежурният отговор на баща му.
