— Не.
— Никакви?
— Не. Е, имаше писма от време на време. Главно политически. Пит ги държи отделно.
— Бихме искали да видим всичко, което се е получило през последните шест месеца.
— Голяма купчина писма са, лейтенант — обясни Пит.
— Ще се справим.
Брайън се надигна, защото влезе докторът.
— Ема! — Беше единственото, което можа да каже.
— Тя спи. Има мозъчно сътресение, счупена ръка и няколко натъртени ребра, но няма вътрешни наранявания.
— Ще се оправи ли?
— През следващите няколко дни ще трябва внимателно да се наблюдава, но, разбира се, изгледите са добри.
Едва сега заплака. Не беше в състояние, когато видя безжизненото тяло на сина си, не можа, когато взеха цялото му семейство и той остана в чакалнята. Закри лицето си с ръце и през пръстите му се процеждаха горещи сълзи.
Лу внимателно затвори бележника си и отиде в коридора при доктора.
— Аз съм лейтенант Кесълринг от отдел „Убийства“. — Отново извади значката си. — Кога ще мога да говоря с момиченцето?
— Може би след ден или два.
— Трябва да я разпитам колкото е възможно по-скоро. — Извади визитна картичка и я подаде на доктора. — Бихте ли ми позвънили, щом бъде в състояние да говори. Жената, Бевърли Макавой?
— С приспивателни е. Ще се събуди след десет или дванадесет часа. Но и тогава не мога да ви гарантирам, че ще е в състояние да говори или пък че аз ще й разреша.
— Просто позвънете. — Погледна към чакалнята. — И аз имам син, докторе.
Сънищата на Ема бяха кошмарни. Искаше да извика татко, мама, но като че ли ръка притискаше устата и очите й. Някаква огромна тежест лежеше върху нея.
Бебето викаше. Викът отекваше в стаята, в главата й. Сякаш Дарън беше вътре в главата й и пищеше, за да излезе. Искаше и трябваше да отиде при него, но около леглото й имаше двуглави змии и ръмжащи озъбени чудовища. Всеки път, когато се опитваше да стане, те се хвърляха към нея, като съскаха и се хилеха злобно.
Ако останеше в леглото, щяха да си отидат, но Дарън я викаше.
Трябваше да събере смелост и да изтича до вратата. Когато я достигна, змиите изчезнаха. Под краката й подът като че ли оживяваше, движеше се, пулсираше. Погледна назад. Беше в своята стая, с играчките и куклите, подредени на рафтовете, със светещия засмян Мики Маус. Докато го гледаше, усмивката му стана злобна.
Изтича в коридора, беше тъмно.
Отнякъде долиташе музика. Сенките като че ли танцуваха. Чуваха се звуци, тежко, влажно дишане, ръмжене и движение на нещо сухо и плъзгащо се по дървото. Когато се, затича при виковете на Дарън, почувства горещ дъх по ръцете си и захапвания по глезените.
Беше заключено. Тя дърпаше и удряше по вратата, а писъците на брат й се издигаха все по-високо, но музиката ги поглъщаше. Под натиска на юмручетата й вратата се отвори. Видя мъжа, но той нямаше лице. Забеляза само блясъка на очите и зъбите му.
Той тръгна към нея и тя се уплаши много повече от него, отколкото от змиите и чудовищата, зъбите и ноктите. Ослепяла от срах, побягна. В ушите й отекваха писъците на Дарън.
След това падаше, падаше… в тъмна яма. Дочу някакъв звук като от чупене на клони и се опита да извика. Но можеше само да пада — безшумно, безкрайно, безпомощно. Останаха само музиката и писъците на брат й.
Когато се събуди, беше светло. Нямаше кукли по рафтовете. Нямаше никакви рафтове, а само голи стени. Запита се дали не е в хотел. Опита се да си припомни, но веднага почувства болката — горещата, тъпа болка, която като че ли пулсираше навсякъде по тялото й. Стенейки, обърна главата си.
Баща й спеше на един сол. Главата му беше клюмнала малко настрана. Лицето му бе бледо под наболата брада. Ръцете му, свити в юмруци, лежаха в скута му.
— Татко.
Току-що беше заспал, но веднага се събуди. Сред белите болнични завивки видя отворените й и малко уплашени очи. Сълзи отново стегнаха гърлото му и изгаряха очите му. С последни сили успя да се овладее.
— Ема. — Тръгна към нея, седна на ръба на леглото и зарови измъченото си лице в рамото й.
Искаше да го прегърне, но ръката й лежеше гипсирана. Страхът я сграбчи отново. Отново чуваше звука от онова сухо изпращяване и страшната болка, която го последва.
Не е било сън — а ако е било истина, тогава и останалото…
— Къде е Дарън?
„Най-напред попита за него“ — помисли си Брайън и стисна затворените си очи. Как би могъл да й каже? Как би могъл да й обясни нещо, което самият той не беше проумял или повярвал? Тя беше само дете. Единственото му дете.
— Ема. — Целуна я по бузата, слепоочието, челото, като че ли по такъв начин щеше да намали болката и за двамата. Взе ръката й. — Спомняш ли си приказката, която ти разказах за ангелите — как живеят на небето.
— Летят и пеят и никога не си причиняват болка един на друг.
„О, добре, че измислих тази хубава приказка“ — помисли Брайън горчиво.
— Да, точно така. Понякога избрани хора стават ангели. — Трябваше да се върне много назад, за да си припомни католическата си вяра и да разбере, че не беше успял да се освободи от нейното влияние. — Понякога Господ обича толкова много тези хора, че ги взема при себе си на небето. Дарън е сега там. Той е ангел на небето.
— Не! — За пръв път, откакто се беше измъкнала изпод мръсната мивка преди около три години, тя отблъсна баща си. — Не искам да е ангел!
— И аз не искам.
— Кажи на Господ да го върне! — каза тя гневно. — Веднага!
— Не мога. — Сълзите му потекоха; не можеше да ги спре. — Отишъл си е, Ема.
— Тогава и аз ще отида на небето и ще се грижа за него.
— Не! — Страх прониза сърцето му и пресуши очите му. Пръстите му се забиха в раменете й, оставяйки й за пръв път белези. — Не можеш. Нужна си ми, Ема. Не мога да върна Дарън, но не бих искал да загубя и теб!
— Мразя Господ! — извика тя яростно.
„И аз го мразя — помисли Брайън и я притисна по-силно. — И аз го мразя!“
— Над сто души са влезли и излезли от къщата на Макавой в нощта на убийството. Бележникът на Лу беше изпълнен с имена, бележки и впечатления. Но не беше напреднал в разрешаването на загадката. И прозорецът, и вратата на стаята на момченцето бяха намерени отворени въпреки твърдението на бавачката, че е затворила прозореца, след като е сложила детето да спи. Тя твърдеше още, че прозорецът е бил затворен. Но следи от насилствено влизане нямаше.
Намериха следи от стъпки под прозореца — номер 41. Но липсваха отпечатъци, каквито би оставила стълба, или следи от въже върху перваза на прозореца.
Бавачката не беше от голяма полза. Беше се събудила от ръка, която запушвала устата й, с превръзка на очите, със запушена уста и завързана. В двете срещи, които Лу имаше с нея, тя промени твърдението си за времето, през което е била вързана, от тридесет минути на два часа. Не беше сред заподозрените, но изчакваше поръчаната проверка на близките й.
Сега Лу трябваше да се срещне с Бевърли Макавой. Беше отлагал разпита, колкото е възможно по-
