— Съблечи палтото си.
Те седнаха в просторния светъл салон. И двете бяха твърде напрегнати.
— Колко е приятно! — усмихна се Ема. — Чух, че си станала много търсен дизайнер. Сега виждам защо.
— Благодаря ти. „О, Господи, какво би трябвало да кажа? Какво да премълча?“ — питаше се Бев.
— С една моя съученичка купихме студио в Ню Йорк. — Покашля се и погледна към огъня в камината. — Нямах представа, че обзавеждането е толкова сложно нещо. При теб винаги е изглеждало съвсем лесно.
— Ню Йорк — изрече Бев, като неспокойно скръстваше и отпускаше ръцете си. — Значи сега живееш там?
— Да. Записах се в университета. Фотография.
— О! Харесва ли ти?
— Много.
— Дълго ли ще останеш в Лондон?
— До първи януари.
Последва дълга и неловка пауза.
Погледнаха с облекчение към Алис, когато влезе да поднесе чая.
— Благодаря, Алис. Аз ще налея. — Бев хвана ръката на бавачката и леко я стисна.
— Останала е при теб — отбеляза Ема.
— Да. Или по-точно, останахме двете заедно. — Докато сервираше чая, тя се успокои. — Все още ли слагаш много сметана и захар в чая?
— Не, американизирах се! — В синята ваза имаше лалета. Питаше се дали Бев си ги беше купила от цветарницата на площада, или сама ги беше отгледала. — Сега вече не слагам толкова много.
— Двамата с Брайън много се страхувахме, че ще надебелееш и че ще останеш без зъби. — Бев трепна и се помъчи да намери по-приемлива тема за разговор. — Кажи ми нещо за твоята фотография. Какви снимки обичаш да правиш?
— Предпочитам да снимам хора — портретна фотография. Надявам се да направя кариера в тази област.
— Чудесно. Много бих се радвала да видя нещо от работите ти. — Тя отново замълча. — Може би, когато дойда в Ню Йорк.
Ема се загледа в красивото коледно дърво. Не беше купила подарък на Бев, който да сложи под дървото. Но може би все пак имаше нещо, което да й подари.
— Защо не ме попиташ как е той, Бев? Би било по-лесно и за двете ни.
Бев погледна Ема в очите — красивите, тъмносини очи, същите като на Брайън.
— Как е той?
— И аз бих искала да знам. Кариерата му върви по-добре от всякога. Последното турне… вероятно ти знаеш всичко.
— Да.
— Композира музика за филм и готви албум с най-добрите си песни. Ще направи и видеоклип. — Тя замълча, после бързо изрече: — Много пие.
— И това знам — промълви Бев. — П.М. много се тревожи. Но те… през последните няколко години отношенията ни се пообтегнаха.
— Ако можех да го убедя да се лекува… — Нервно сви рамене. — Видя какво се случи със Стиви… но толкова е трудно да се говори с татко за това. Пиенето не се е отразило на работата, на композирането, дори и на здравето му. Но…
— Ти се тревожиш.
— Да. Да, тревожа се.
Усмивката на Бев вече не бе така пресилена. Като че ли се появи призракът на онази, която Ема си спомняше.
— Заради това ли дойде?
— Не знам. Може би. Изглежда, че причините са доста.
— Ема. Кълна ти се, че ако знаех как бих могла да помогна, ако съм сигурна, че мога да направя нещо, щях да го направя.
— Защо?
Тя взе чашата си, за да спечели време и да подбере думите.
— С Брайън сме споделяли много неща. Няма значение колко е продължило, колко бях наранена — тези чувства не се забравят.
— Мразиш ли го?
— Не. Разбира се, че не го мразя.
— А мен?
— Ох, Ема!
Момичето рязко разтърси глава и се изправи.
— Нямах намерение да те питам за това. Не исках да говорим за миналото. Просто изведнъж почувствах, че… нещо не е довършено. Не знам какво съм си мислила, че трябва да изпълня днес. Погледна към огъня в камината. — Ходих да видя Джейн.
Чашата на Бев издрънча върху чинийката.
— Ох!
Ема се засмя нервно и зарови пръсти в косата си.
— Да. „Ох!“ Чувствах, че трябва да отида, че ако я видя, ще успея да изясня чувствата си. Толкова беше глупаво да се надявам, че като я помоля, ще спре филма, който правят по нейната книга. — Наведе глава. — Не можеш да разбереш какво означава да я видиш и да осъзнаеш какво представлява майка ти.
— Не знам какво да ти кажа, Ема, освен истината. — Загледа я внимателно. Може би имаше нещо, което би могла да направи, нещо много малко, за да поправи грешката. Когато заговори, гласът й беше спокоен и сигурен. — Ти си толкова различна от нея. Не й приличаше, когато дойде при нас, не й приличаш и сега.
— Тя ме е продала на татко.
— Ох, Господи! — Притисна ръце към лицето си, след това ги отпусна. — Не е вярно, Ема.
— Той й е дал пари. Тя ги е взела. Като някаква стока, която са си разменили и са я пробутали на теб.
— Не! — Тя скочи. — Това е жестоко. Да, той й плати. Щеше да й плати, колкото и да бе поискала, за да си в безопасност.
— Тя каза, че е заради кариерата.
— Лъжа. — Приближи се и хвана ръцете на Ема. — Изслушай ме. Когато баща ти те доведе вкъщи, беше нервен, дори изплашен, но решен да направи това, което според него е правилно. Не заради проклетата кариера, а защото си негова дъщеря.
— И всеки път, когато сте ме поглеждали, сте виждали нея?
— Брайън — не. Брайън — никога. — Тя въздъхна, седна на дивана и прегърна Ема. — Може би в началото да е било така за мен. Но аз бях млада. Исусе, на същата възраст, на която си ти сега. Бяхме лудо влюбени, готвехме се за сватба. Бях бременна с Дарън. И изведнъж се появяваш ти — част от Брайън, с която нямах нищо общо. Бях уплашена. Може би дори съм била обидена. Истината е, че не исках да чувствам нищо към теб, освен известно съжаление. — Отдръпна се, но Бев я задържа за раменете. — Неочаквано и за самата мен аз разбрах, че те обичам като своя дъщеря.
Тогава Ема не издържа, отпусна глава върху рамото й и се разрида. Огъня пращеше в камината, а Бев галеше косата й.
— Съжалявам, детето ми. Толкова съжалявам, че през всичките тези години не бях с теб. Сега ти си голяма и аз пропуснах тази възможност завинаги.
— Мислех, че ме мразиш… заради Дарън.
— Не! О, не!
