— Шибаното място се продава. Тя и младежът влязоха направо вътре.
— Какъв младеж? С кого беше?
— Някакъв младеж. Мисля, че е синът на ченгето.
— Добре. — Отбеляза си го на бележника, поставен до телефона. — После къде отидоха?
— В едно шибано заведение за хамбургери.
Върхът на молива се счупи.
— Не разбрах?
— Казах, че отидоха за хамбургери, а след това тръгнаха по магистралата. Но ги изпуснах. Знам къде е отседнала тази вечер. Мога да намеря някой, който да свърши работата бързо и лесно.
— Не ставай идиот. Няма нужда.
— Казах ти, че се срещна с ченгето, че отиде в къщата.
— Да, разбрах те. — Ръката му сега беше съвсем сигурна. — Мисли, за Бога! Ако си е спомнила нещо, каквото и да е, щеше ли най-спокойно да отиде да си купува хамбургери?
— Не мисля…
— Мисленето си е твой проблем и винаги е бил. Тя не си спомни тогава и сега не си е спомнила. Може би това неочаквано пътешествие е било последно усилие за възвръщане на паметта или по-вероятно — само сантиментално пътуване. Няма нужда да се случи нещо на Ема, да й се случва нещо изобщо.
— А ако си е спомнила?
— Не е възможно. Слушай ме сега и то внимателно. Първият път беше нещастен случай, трагичен и непредсказуем инцидент, за който си виновен.,
— Идеята беше твоя, ти го организира.
— Точно така, щом от двама ни само аз съм способен да мисля. Но това беше нещастен случай. Нямам намерение да извършвам предумишлено убийство. — Помисли си за музиканта, който беше поръчал пиците, но не си спомни името му. — Освен ако не може да се избегне. Разбра ли?
— Студенокръвно копеле.
— Да. — Ухили се. — И ти препоръчвам да го запомниш.
Глава 22
В Лондон валеше сняг — мокри, гъсти парцали, които падаха по яките, разтопяваха се и потичаха по гърба. Хубав сняг, само да не се налага да се бориш с трафика на Кингс Роуд.
Ема предпочиташе да ходи пеш. Суини сигурно е вбесен, но сега не й се мислеше за него. Адресът беше записан на парче хартия, пъхнато в джоба на дебелото й палто. Едва ли й беше необходим, тъй като го знаеше наизуст.
Завръщаше се след толкова години в Челси. Сега бе голяма и свободна да прави каквото пожелае. Кварталът й се стори непознат. Въпреки че бе родена в Лондон, тя се чувстваше като туристка. Челси — свърталище на пънкари, й се стори чужд, все едно се намираше примерно във Венеция.
Улиците бяха осеяни с бутици и антикварни магазинчета, където закъснели купувачи търсеха подаръци. Срещаше засмени млади момичета, с перли и анцузи, загърнати в якета. Младежи, мъчещи се да изглеждат едновременно груби, отегчени и светски.
Въпреки снега на Слоан скуеър продаваха цветя. Дори през декември пролетта можеше да се купи на разумна цена. За миг се изкуши, но си отмина. Би било доста странно да се изправи с букет пред вратата на майка си.
Майка й. Нито отричаше, нито приемаше Джейн Палмър като майка. Дори името й звучеше непознато. Смътно си спомняше лицето й. То се появяваше случайно в сънищата й, зачервено от ярост, преди да я удари или разтърси. Лицето от статиите в „Пийпъл“, „Енкуайърър“ и „Поуст“.
„Лице от миналото — помисли си Ема. — А какво общо имат миналото и настоящето?“
Тогава защо беше дошла? Непрекъснато си задаваше този въпрос, докато вървеше по тясната, добре поддържана улица. За да разбере нещо, което я измъчваше толкова години.
Ема си каза: „Каква ирония на съдбата, че се бе преместила в този луксозен и богат квартал, където са живели Оскар Уайлд, Уистлър32 и Търнър33.“ Писатели и художници винаги биваха привлечени от Челси. Както и музикантите. Мик Джагър има къща тук. Или е имал. Но това бе без значение. Беше дошла само заради Джейн.
А може би контрастите бяха привлекли майка й. Челси беше убежище за хората на изкуството, същевременно тук живееха и обикновени хора. В него цареше спокойствие и трескава забързаност. Може би Джейн бе избрала квартала, защото и Бев живееше тук.
Това също едва ли беше от значение.
Тя спря, ръката й нервно мачкаше чантата, а снежинките полепваха по косата и раменете й. Стоеше пред дома на Джейн — претенциозно и претрупано копие на викторианска къща. Някой бе решил да добави кулички и високи, тесни прозорци. Пердетата бяха плътно спуснати и пътечката още не бе почистена от снега. Не си бяха направили труда да окачат гирлянди или наниз крушки.
Това я накара да си спомни с тъга за къщата на Кесълринг. В Калифорния не валеше сняг, но в къщата цареше уют и празнично настроение. Ема отново си помисли, че нямаше дом, в който да празнува Коледа.
Пое дълбоко дъх, бутна вратата и нагази в снега по пътеката. На дървената врата с орнаменти висеше чукче. Стори й се, че лъвската месингова глава ще се превърне в чудовище. Може би причината бе в атмосферата на приближаващия празник или призраците от детството подтикваха въображението й.
С премръзнали ръце въпреки кожените ръкавици тя вдигна лъвската глава и я пусна да се удари върху дървото.
Никой не се показа. Удари втори път, като се надяваше, че няма да й отворят. Така би могла да си каже, че е направила всичко възможно и ще заличи Джейн от главата и сърцето си. Отчаяно й се искаше да избяга от тази къща, която претендираше да е нещо, което не беше, от месинговата лъвска глава, от жената, която сякаш винаги щеше да я преследва. Беше решила да си тръгне, когато вратата се отвори.
Занемяла гледаше жената в червен копринен халат, смъкнат от едното й рамо, опънат по широкия й ханш. Невчесаната й руса коса ограждаше широко, безхарактерно лице. Лицето й се стори съвсем чуждо. Позна само очите, присвитите, сърдити очи, сега почервенели от пиене, наркотици или недоспиване.
— Е? — Тъй като й стана студено, Джейн загърна халата си. На пръстите й проблеснаха диаманти. За ужас на Ема вонеше на джин. — Виж какво, хубавице, има и по-интересни неща от стоенето на вратата в събота следобед.,
— Кой, по дяволите, е? — От втория етаж се чу раздразнен мъжки глас.
Джейн хвърли отегчен поглед зад себе си.
— Млъкни, разбра ли! — изкрещя му тя. — Е? — Обърна се към Ема. — Виждате, че съм заета.
„Върви си — помисли си с ужас. — Обърни се и просто си тръгни.“
— Бих искала да поговоря с вас. — Ема чу собствения си глас, но й звучеше като на друг човек. — Аз съм Ема.
Джейн не трепна, само очите й се присвиха още повече. Пред нея стоеше млада, висока и елегантна жена, с бледо и фино лице и дълга руса коса. Видя Брайън — след това дъщеря си. За момент изпита нещо като съжаление. След това устните й се изкривиха.
— Ах, ах, ах! Малката Ема е дошла вкъщи при мама. Искаш да ми говориш? — Смехът й я накара да подскочи. Очакваше майка й да се нахвърли върху нея с плесници, но Джейн само отстъпи от входа. — Заповядай, мила. Да си побъбрим.
Поведе я през мрачния коридор към салона, в който цареше безпорядък. „Мирише — помисли си момичето — на алкохол и дим, но не от цигари.“ Атмосферата не се различаваше много от стария апартамент.
Брайън скоро ще престане да й праща ежегодния чек и никакви заплахи или измами не биха измъкнали от него още някое пени. Но оставаше дъщеря й. Нейната малка Ема. Жената трябва да мисли за бъдещето си, реши тя. Особено когато вкусовете и навиците й са скъпи.
— Ще пийнем ли? За да отпразнуваме срещата.
