— Извинете ме. — Усмихна се съчувствено на жената. — Ще разрешите ли да огледаме къщата?
Тя им махна и изръмжа в телефона:
— Слушай, говедо.
— Явно ще е заета известно време — каза той развеселено. — сигурна ли си, че искаш да се качиш горе?
Не, не беше сигурна. Всичко друго, но не и сигурна.
— Щом съм стигнала дотук, не мога да не продължа докрай.
— Правилно. — Въпреки твърденията й, че се чувства уверена, той я прегърна през раменете, когато се заизкачваха нагоре.
Вратите на стаите бяха отворени. Първата бе спалнята на баща й и Бев. Понякога късно нощем Ема бе чувала смеховете им. Следваше стаята на Алис — винаги чиста и подредена. Сега беше превърната във всекидневна със стани, покрити с книги, и телевизор на поставка. Нейната стая. Тя се спря и надникна вътре.
Куклите бяха изчезнали, а също и нощната лампа Мики Маус, и розовите пердета. Сега очевидно беше стая за гости: изкуствени цветя, модерно легло с възглавници в ярки цветове, подредени книги и списания. Римски транспаранти бяха заменили щорите, а мокет — малкото килимче.
— Това беше моята стая — прошепна тя. — Имаше тапети на малки розички, розови пердета на прозорците и голяма бяла кувертюра на леглото. Рафтовете бяха отрупани с кукли и играчки. Предполагам, че е била стая, за каквато всички малки момиченца мечтаят. Бев разбираше от това. Кой знае защо си бях въобразила, че нищо не се е променило.
Спомни си една мисъл: „Всички неща се променят; нищо не загива.“ Присмя си се мислено. Не беше човек, който си служи с цитати.
— За теб не се е променило. И това е важното.
Тя не отговори, обърна се и погледна към стаята на Дарън. Вратата беше отворена както в онази нощ.
— Спях — каза тя тихо. — Нещо ме събуди. Песента. Мислех, че е песента. Не можех фактически да я чувам, но я усещах. Опитах се да разбера коя е песента и да си представя как се забавляват долу. Исках да съм голяма, за да мога да стоя с гостите. Чух някакъв шум — измърмори, като разтриваше слепоочието си. — Не знам какво. Но аз… стъпки! — Внезапно си спомни сърцето й започна да бие. — Чух, че някой върви по коридора. Искаше ми се да е татко или Бев, да си поговорим малко. Може би щяха да ми разрешат да сляза при тях. Но не беше нито татко, нито Бев.
— Спокойно. — Видя потта по челото й и притисна ръката й между своите ръце. — Само не се вълнувай.
— Дарън плачеше. Чух го да плаче. Сигурна съм. Не е сън. Чух го да плаче. Станах. Алис ми беше казала да не му давам Чарли, но Дарън обичаше да спи с него и плачеше. Реших да го занеса в стаята на Дарън и да му поговоря, докато заспи отново. Но коридорът беше тъмен.
Тя се огледа наоколо. Сега слънцето надничаше през прозорците на стаята.
— Цареше мрак. И това бе необичайно, защото коридорът бе винаги осветен заради мен. Толкова се страхувам от тъмнината. Тогава се появяват разни същества.
— Същества! — повтори той учудено.
Тогава тя тръгна като насън към вратата.
— Чувах съскането им от ъглите, шума от боричкането им край стените и от стъпките им по килима.
— Чула си какво? — попита той тихо. — Какво си чула?
— Чудовищата. — Обърна се и го погледна. — Чувах чудовищата. И… не си спомням. Не си спомням дали отидох до вратата. Тя беше затворена, сигурна съм, че беше затворена, но не знам дали я отворих.
Тя застана на прага. За миг видя стаята, така както я помнеше: разхвърляните играчки на Дарън, леглото му, люлеещия се стол, новичкото колело с три колела. След това всичко изчезна и тя се върна в реалността. Имаше дъбово бюро и тапициран с кожа стол; картини в рамки, стъклени полици, претрупани с дреболии.
Кабинет. Стаята на брат й се беше превърнала в кабинет.
— Изтичах — каза след малко. — Единственото, което си спомням, е, че тичах и паднах.
— Отишла си до вратата. Казала си го на баща ми, когато е бил при теб в болницата, че си отворила вратата.
— Беше като в сън. А сега не си спомням нищо. Всичко изчезна.
— Може би така трябва.
— Беше красив. Толкова го обичах. Всички го обичаха. — Сълзи замрежиха погледа й. — Трябва да изляза оттук.
— Хайде. — Поведе я по коридора. После по стълбите, по които беше паднала в онази нощ преди години. Хвърли бърз, извиняващ се поглед на Глория Щайнбренер, която изтича от кухнята. — Съжалявам, но жена ми не се чувства добре.
— О! — В първия момент почувства раздразнение и разочарование, но след това — надежда. — Нека да си почине малко. Както виждате, къщата е много удобна. Нали не искате да отгледате детето си в града.
— Не. — Не си направи труда да я поправи и изведе Ема навън. — Ще се обадим — извика той и зае шофьорското място. — Ако не се вълнуваше от състоянието на Ема и перспективата да кара кола за тридесет хиляди долара, щеше да забележи тъмносиния седан, който ги последва.
— Извинявай — измърмори тя, щом потеглиха по виещия се път надолу.
— Не ставай глупава.
— Не, глупава съм. Не се справих добре.
— Справи се много добре. — Наведе се и я потупа несръчно по ръката. — Слушай, въпреки че никога не съм губил близък човек, разбирам какво чувстваш. Но не бива да се измъчваш непрекъснато, Ема!
— Да престана да мисля за онази нощ? — Успя да се усмихне слабо. — Надявам се един ден да мога. Вярвах, че ако се върна в къщата, ще успея да си спомня случилото се. И тъй като не стана… — Сви рамене и сложи отново тъмните очила. — Държа се като истински приятел.
— Аз съм — измърмори. — Винаги другарче. Гладна ли си? Машинално поклати глава, но осъзна колко е гладна и каза:
— Умирам от глад.
— Какво не бих дал за един хамбургер — заяви той като трескаво се мъчеше да си спомни с какво разполага.
— Хамбургер — с удоволствие. И след като си приятел, аз черпя.
Спря пред закусвалнята и като откри, че в портфейла му има само три едно доларови банкноти и телефонен номер на една червенокоса, за която едва си спомняше, се освободи от онова, което наричаше „тъпа мъжка гордост“. Ема не се възпротиви, нито когато поиска да ги опаковат, нито на предложението му да продължи да шофира.
— Ако искаш да отидем на брега.
— Идеята ми харесва. — Затвори отново очи и се облегна назад. Изпитваше някакво спокойствие от това, че дойде, че изкачи тези стълби, че Майкъл е до нея, а топлият вятър развява косата й. — В Ню Йорк вали сняг.
— Има университети и в слънчевата Калифорния. — Усмихна се, радвайки се на бриза, който галеше лицето й.
— Обичам Ню Йорк. Винаги съм го обичала. С приятелката ми си купихме жилища. Казва се Мариан. Докато учехме в „Сейнт Кетрин“, мечтаехме да живеем в Ню Йорк. Сега сме там. Тя учи изобразително изкуство.
Реши, че Мариан му е симпатична.
— Добра ли е?
— Да, много. Един ден галеристите ще се бият за нейните картини. Какви карикатури правеше на калугерките! — Погледна го и забеляза, че се е намръщил.
— Какво има?
