Тя се изправи, когато Лу влезе. Смутената й усмивка трогна Майкъл.
— Здравейте, капитане.
— Ема. — Доволен, че я вижда, той прекоси стаята и взе двете й ръце. — Толкова си пораснала.
Едва се сдържа да не зарови глава в гърдите му и да не заплаче както някога в болницата. Вместо това се взря внимателно в лицето му.
— Въобще не сте се променили.
— На един мъж му е необходим точно такъв комплимент от една красавица.
Тя се засмя.
— Не, наистина. Тъй като се занимавам с фотография, се стремя да наблюдавам и да запомням лица. Много сте любезен, че ме приемате.
— Не ставай глупава. Седни, седни. — Забеляза студения чай и си взе чаша, като й даваше време да се успокои. — Баща ти в града ли е?
— Не. — Държеше чашата в ръка, но не пиеше. — В Лондон е — или някъде на път. Аз живея в Ню Йорк, посещавам Нюйоркския университет.
— От години не съм бил в Ню Йорк. — Той се отпусна в креслото с висок, удобен гръб, което толкова му подхождаше. Ема реши, че той рядко сяда на друго място в тази стая. — Каза фотография. Спомням си, че последния път, когато те видях, ти имаше фотоапарат.
— Все още имам. Татко често казва, че е създал чудовище в момента, в който ми е подарил този „Никон“.
— Как е Брайън?
— Добре е. — Въпреки че съвсем не беше сигурна. — Зает е. — Поне в това беше сигурна. След това пое дълбоко дъх и започна с истинската причина за посещението си. — Той не знае, че съм тук. И не искам да знае.
— Защо?
Повдигна ръка, след това безпомощно я отпусна надолу.
— Ако разбере, че съм дошла да ви видя заради Дарън, ще се разтревожи и ще се почувства ужасно нещастен.
— Майкъл, би ли ми помогнал? — Мардж се надигна, но Ема поклати глава.
— Не, моля. Няма нужда да излизате. Това наистина не е нещо лично. Предполагам, че никога не е и било. — Развълнувана, тя остави чашата си. — Само се питам дали е имало нещо, което вие знаете, до което пресата не е успяла да се добере. Нещо, което са премълчали пред мен. За дълги години от време успявах да не мисля за това. Но то никога не ме е напускало напълно. И тази нощ си спомних.
— Какво? — Лу се наведе напред.
— Просто една песен — прошепна тя. — Песен, която чух онази нощ. Спомням си, че звучеше, когато тръгнах към стаята на Дарън. Толкова ясно чух песента, думите, виковете на Дарън. Но не можах да стигна до вратата, разбирате ли. Когато се опитам да си спомня, виждам само себе си в коридора.
— Може би това е всичко. — Лу се загледа в чашата си. — Както Ема и той успяваше за известно време да не мисли за случая. Но в края на краищата винаги се връщаше. Лицето на момченцето щеше да го преследва цял живот. — Ема, ние никога не разбрахме със сигурност дали си влязла в стаята и дали си видяла нещо. По онова време мислехме, че си видяла нещо, но ти беше много объркана. Като че ли беше чула нещо, което те беше изплашило, изтичала си да извикаш баща си и си паднала. Била си само на шест години и си се страхувала от тъмнината.
„И сега се страхувам“ — помисли си тя.
— И за не успях да разбера. Измъчва ме това, че не можах да предотвратя нещастието. Да го спася.
— В това отношение мога да те успокоя. — Остави чашата си настрана. Искаше да го възприеме като ченге, като длъжностно лице. — Онази нощ в стаята на брат ти е имало двама мъже. Бавачката твърдеше, че е чула двама души да шепнат, докато са я завързвали. Намерената на пода спринцовка съдържаше приспивателно, дозата бе за дете. Успяхме да установим, че времето от връзването на бавачката до падането ти по стълбите е било най-малко двадесет минути. Било неуспешен опит за отвличане, Ема, с трагични резултати, но добре обмислен. Случило се е нещо, което е объркало плановете им, объркало е и тях. Може би никога няма да узнаем какво е било. Но ако беше влязла в онази стая и се бе опитала да спасиш Дарън, по всяка вероятност щеше да бъдеш убита и ти.
Надяваше се да е прав. Молеше се да е прав. Но това едва ли би могло да я успокои. Когато си тръгна, тя си обеща да се опита да му повярва.
— Имаш чудесни родители — каза на Майкъл, докато я изпращаше до колата.
— Да. Почти съм ги опитомил. — Сложи ръка на дръжката. Този път нямаше да я остави да си отиде така бързо. Припомни си я на брега. Дали беше преди пет години? Изглеждаше тъжна и прекрасна. Тогава тя бе докоснала някаква струна в сърцето му. И сега отново се развълнува.
— Дълго ли ще останеш в града?
Тя погледна към улицата. Беше приятен квартал. Деца играеха и се чуваше бръмченето на друга косачка. Помисли си с тъга колко добре ще се чувства, ако живее на такова място.
— Утре си заминавам.
Искаше му се да изругае.
— Много кратко посещение.
— Имам часове в понеделник. — Погледна го и също се почувства неловко. Изглеждаше й по-хубав, отколкото си го спомняше — Нащърбения зъб, леко гърбавия нос. — Бих искала да имам повече време.
— Какво ще правиш сега.
— Аз… смятам да се разходя с колата.
Разбра за какво става дума и не беше съвсем сигурен дали идеята му харесва.
— Искаш ли компания?
Мислеше да му откаже любезно, както я бяха учили, но вместо това изрече:
— Да, много.
— Почакай само момент. — Той изхвърча, преди да се е отказала от намерението си. Входната врата на къщата се затръшна зад него и на влизане, и на излизане. Когато се настани на седалката до нея, той й се усмихна. — Спести ми един час косене. Татко няма да издържи и ще окоси тревата, докато се върна.
— Радвам се, че съм ти помогнала.
Известно време шофираше безцелно, доволна, че вятърът развява косата й, че слуша музика от радиото и че води приятен разговор. Когато чу гласа на баща си, чист и силен, леко се усмихна.
— Все още ли те вълнува? — попита той.
— Когато го слушам? Не, вече не. Познавах гласа му, преди да познавам него. Не мога да мисля непрекъснато за песните му. Може би и с теб е същото. Искам да кажа — той ти е баща, но е и полицай. И сигурно за теб е съвсем естествено, че носи пистолет и полицейска значка.
— Така е. И все пак за мен бе много странно, когато започнах да работя при него.
— Работиш при него!
— Да. Предадох се. — Усмихна й се. — Както някога се изрази Джоно, тръгнах по стъпките на баща си.
Глава 21
— Ти си полицай? — Ема спря пред знака „Стоп“ и го загледа изненадано.
— По-скоро онова, което баща ми нарича „заек“. — Засмя се отново. — Какво? Да не ми е пораснал хобот?
— Не. „Глупаво е — помисли си тя — да си създадеш представа за полицията, от една страна, от Лу, а, от друга — от разни глупави шоупрограми като «Старски и Хъч»“. — Не вярвах, че ще станеш полицай.
— И това е нещо. Не допусках, че ще си мислиш за мен.
Тя се засмя.
— Разбира се, че съм мислила. Когато снимката ни се появи във вестниците, седмици наред бях най- популярното момиче в училище. Е, малко поукрасих случката.
