— Може би трябва да попиташ Ръниън.
— Опитах се. — Остави чашата, а после отново я взе. — Знам, че „Американ фотографър“ отпечата моя снимка, защото Люк им я е предложил.
— Така ли? — попита Джоно невинно. — Предполагам, че снимката не е заслужавала такава чест?
— Ами! Беше страхотна, но…
Джоно се облегна хладилника и отпи.
— Успокой се, Ема. Не можеш да прекараш живота си в постоянно питане защо се е случило нещо — добро или лошо.
— Не съм неблагодарна към Люк. От самото начало беше толкова внимателен. Но не е същото като уроците по готварство, които ни дава с Мариан.
— Права си — каза сухо Джоно.
— Искам да започна работа при Ръниън. — Отхвърли назад косата си. Златните обици проблеснаха. — Това, което е за теб музиката, Джоно, за мен е фотографията.
— А бива ли те?
— Много съм добра.
— Тогава всичко е наред. — За него въпросът беше приключен и той погледна към гостите. — Страхотно парти.
Помисли да продължи, но след това прекара ръка през косата си и изостави темата.
— Съжалявам, че П.М. и Стиви не са тук.
— Може би следващия път. Виждам познати лица. Къде откри Блекпуул?
— Всъщност татко го е видял вчера. Следващия уикенд ще пее в Медисън. Всички билети били продадени. Ще отидеш ли?
— Изключено! — Повдигна подигравателно вежди. — Не съм от почитателите му.
— Но той е записал три ваши песни.
— Това е бизнес — отвърна Джоно.
— Защо не го харесваш?
Джоно сви рамене и отново отпи.
— Не знам, може би заради самодоволната му усмивка.
Ема се обърна, за да вземе още чипс.
— Предполагам, че има право да е доволен от себе си. Четири златни албума, две награди „Грами“ и очарователна жена.
— Очарователна, но казват, че са се разделили. Дошъл е вероятно заради червенокосата ни любимка.
— Мариан? — Като остави пликове с чипс, Ема се обърна, огледа се и забеляза приятелката си в прегръдките на Блекпуул в тъмния ъгъл до прозореца. Чувството, което изпита, беше смесица от ревност и тревога.
— Дай да запаля цигара — измърмори тя с желание да се освободи от неприятното чувство.
— Ема, тя е голямо момиче.
— Разбира се, че е. — Пое дима на силната френска цигара и потрепери. — Би могъл да й бъде… — Тя не довърши, защото си спомни, че Джоно е четири пет години по-възрастен от Блекпуул.
— Лошо момиче — пошегува се той. — Отхапи си езика.
Но тя не се усмихна.
— Тя е възпитавана толкова строго.
— Разбира се, майко игуменке.
— Млъкни, Джоно. — Взе чашата си и се загледа в Блекпуул27. „Името му подхожда“ — помисли си тя. С черна гъста коса и черни дрехи — кожени, велурени, копринени. С меланхолично и чувствено изражение. Същински Хийтклиф28, както Ема винаги си го беше представяла. Персонажите на Бронте винаги й се бяха стрували повече фатални, отколкото героични. Застанала до него, Мариан изглеждаше като нова, все още незапалена свещ.
— Просто казвам, че по-голямата част от живота си е прекарала в проклетото училище.
— И то в съседно на твоето легло — уточни Джоно.
Тя не беше настроена за смях.
— Добре де, вярно е. Но в същото време аз бях и около всички вас, виждах неща, бях част от нещата. Мариан от училище заминаваше на лагер и след това в имението на баща си. Има вид на нахална, но всъщност е много наивна.
— Не се тревожи за нашата червенокоса любимка. Блекпуул е неприятен, но не е чудовище.
— Разбира се, че не е. — Но въпреки това щеше да държи под око Мариан. Взе цигарата и застана неподвижно.
Някой беше пуснал плочата на „Бийтълс“ „Аби Роуд“.
— Ема! — Джоно разтревожено хвана китката й. Пулсът й биеше учестено, а кожата бе ледена. — Какво, по дяволите? Ема, погледни ме!
„Той каза едно и едно и едно е три.“
— Спри плочата.
— Какво?
— Спри плочата! — Струваше й се, че се задушава. — Джоно, моля те. Спри я.
— Добре. Стой тук.
Като прикриваше безпокойствието си, за да не го разпитват, бързо си проправи път през тълпата.
Ема се опря на стената, а пръстите й се вдървиха. Вече не виждаше гостите: хората, смеховете над пластмасовите чаши, пълни с бяло вино, или ледените бутилки вносна бира. Виждаше само сенките в коридора, съскането и зъбенето на чудовищата. И виковете на малкото й братче.
— Ема. — Брайън беше дошъл заедно с Джоно. — Какво става с теб? Лошо ли ти е?
— Не. „Татко — помисли си тя. — Татко ще ги прогони.“ Не, това е Дарън. Чух Дарън да вика.
— О, Господи! — Хвана я за раменете и я разтърси. — Ема, погледни ме!
— Какво? — Повдигна глава. От очите й потекоха сълзи. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Аз избягах.
— Всичко е наред. — Притисна я към себе си. Измъченият му поглед срещна очите на Джоно. — Трябва да я изведем от тук.
— Да я отведем в спалнята й — предложи Джоно и започна да проправя път. Затвори внимателно зад тях вратата с матирано стъкло.
— Хайде, легни си, Ема — гласът на Брайън звучеше успокоително. — Ще остана при теб.
— Добре съм. — Всичко отново се бе объркало. Не знаеше как и какво чувства — скръб или смущение. — Не разбирам как стана това. Изведнъж нещо щракна и аз сякаш отново бях на шест години. Извинявай, татко.
— Шшт. — Целуна я по слепоочието й. — Няма значение.
— От песента е — каза Джоно и седна до нея. — Песента те разстрои.
— Да. — Навлажни сухите си устни. — Да, музиката беше.
— Слушах същата песен през онази нощ, когато се събудих и чух Дарън. Беше точно когато тръгнах по коридора. Бях забравила. Винаги съм мразела това парче, но не знаех защо. Тази вечер, предполагам от партито, всичко ме връхлетя отново.
— Време е гостите да си ходят.
— Не. — Взе ръката на Джоно, преди да успее да се изпроводи. — Не искам да развалям партито заради Мариан. Сега съм добре, наистина. Изведнъж ми се стори, че отново съм в онази къща. Питам се дали съм стигнала до вратата, дали съм видяла.
— Не. — Брайън сграбчи ръката й. — Всичко е минало и приключено. Но не искам да мислиш за това, Ема.
Беше твърде изтощена, за да спори.
— Мисля, че просто малко ще си почина. Няма да липсвам на никого.
— Ще остана при теб — заяви Брайън.
— Не. Сега съм добре. Само ще поспя. След няколко седмици е Коледа и аз ще дойда в Лондон, както
