обещах. Ще имаме на разположение цяла седмица.
— Ще остана, докато заспиш — настоя Брайън.
Когато се събуди от кошмара — така реален и ужасен, както преди дванадесет години — баща й си бе отишъл, протегна ръка да запали осветлението и усети, че кожата й лепне от пот. Трябваше й светлина. Колко много неща можеха да се скрият в тъмното.
Беше тихо. Видя, че е пет часът сутринта. Партито беше свършило и тя беше сама зад стъклените стени на стаята си. Мъчително, като стара жена, стана от леглото, за да съблече дрехите си и да облече халата. Излезе от спалнята си и запали лампа.
В стаята цареше пълен безпорядък. Носеха се най-различни миризми — на бира, цигари, парфюм и пот. Погледна нагоре към стълбите, където спеше Мариан. Не искаше да я събуди, като започне да чисти. Можеше да почака до сутринта.
Имаше и още нещо, което трябваше да направи и искаше да го свърши бързо, преди малодушието да надделее. Седна до телефона и набра номера за информация.
— Да. Бих искала номера на Американ, ТВА и Пан Ам29.
Глава 20
Не се чувстваше виновна. Всъщност в момента Ема въобще не искаше да чувства нещо. Знаеше, че ако баща й разбере, че е летяла до Калифорния без охрана, ще побеснее. Можеше само да се надява, че няма да научи. Ако има късмет, ще прекара два дни в Калифорния, ще хване самолета в неделя през нощта, ще бъде в Ню Йорк отново за часовете в понеделник сутрин и само Мариан щеше да знае.
„Добрата Мариан — помисли си тя, когато самолетът се приземи. — Не зададе никакви въпроси, щом като разбра, че отговорите ще бъдат мъчителни.“ Стана на разсъмване, сложи си руса перука, тъмни очила и палтото на Ема и взе такси, за да отиде на утринната служба в катедралата „Сейнт Пат“, а охраната я следваше.
В това време Ема отиде на летището и хвана самолета за крайбрежието. А Суини и колегата му си мислеха, че тя ще прекара спокоен уикенд вкъщи. Мариан трябваше да избърбори нещо набързо, ако Брайън или Джоно се обадеха, но тя поначало си говореше бързо.
„Във всеки случай — каза си Ема, когато слезе от самолета — заровете са хвърлени.“ Сега е тук и ще направи онова, за което е дошла.
Трябваше да види отново къщата. Тъй като е продадена отдавна, едва ли ще може да влезе вътре. Но трябваше да я види.
— „Бевърли Уилшаир“ — каза на таксиметровия шофьор. Уморено отпусна глава и затвори очи зад тъмните очила.
Толкова горещо беше за зимното й палто, но нямаше сили да го свали. Необходима й бе кола под наем. Тя се ядоса, че не е помислила за това предварително. Каза си, че ще уреди въпроса с портиера, веднага щом подреди нещата, натъпкани в чантата й.
„Духове“ — помисли си тя. Срещаше ги по булеварда на Холивуд, в Бевърли Хилс, по брега на Малибу и високо на хълмовете над Лос Анджелис. Сенки от миналото — Ема като малко момиченце при първото си пътуване до Америка, младият й баща, носещ я на раменете си в Дисниленд. Бев, усмихната с ръка над утробата, в която носеше детето си, засменият Дарън, който кара трактора си по персийското килимче.
— Мис?
Ема се стресна и погледна униформения портиер, който чакаше до таксито, за да й помогне.
— Тук ли ще отседнете?
— Да, благодаря. — Механично плати на шофьора, влезе във фоайето и отиде на рецепцията. Взе ключа и за момент забрави, че за пръв път отсяда сама в хотела.
В стаята отвори елегантната си малка пътна чанта и по навик грижливо подреди бельото, окачи дрехите и разположи тоалетните си принадлежности. Щом като свърши, вдигна телефона.
— Тук е мис Макавой от 312. Бих искала кола под наем за два дни. Да, колкото е възможно по-бързо. Благодаря. Ще сляза долу.
Трябваше да свърши още нещо, въпреки че се страхуваше. Взе телефонния указател, отвори го и стигна до буква К — Кесълринг, Л.
Ема си записа адреса. Още живееше тук.
— Цяла сутрин ли ще закусваш, Майкъл, или ще косиш? В отговор той се ухили на баща си и натъпка в устата си още палачинки.
— Поляната е голяма, ще ми трябват много сили. Нали, мамо?
— Откакто живее отделно, момчето не се храни добре. — Доволна, че на масата са и двамата й мъже, Мардж напълни чашите с кафе. — Ти си само кожа и кости, Майкъл. Имам чудесно парче месо.
— Няма да даваш на този мошеник от яденето ми — възпротиви се Лу.
Майкъл повдигна вежди и след това поля със сладко останалите палачинки.
— Кого наричаш мошеник?
— Ти загуби баса, но не виждам и тревата си окосена.
— Ще стигнем и дотам — измърмори Майкъл и продължи да яде. — Мисля, че мачът беше нагласен.
— Ориолите спечелиха честно и почтено, и то преди месец. Плащай!
Майкъл махна с ръка. Този разговор се водеше всеки уикенд от започването на мачовете за участие в Световното първенство и щяха да го продължат до края на годината.
— Като капитан от полицията трябва да знаеш, че залаганията са незаконни.
— Като сержант в моя район би трябвало да имаш повече мозък и да не приемаш такъв глупав бас. Косачката е в бараката.
— Знам къде е. — Стана, прегърна майка си през раменете. — Как живееш с това момче?
— Не е лесно. — Мардж се усмихна и потупа Майкъл по бузата. — Внимавай с розовите храсти, мили.
Проследи го с поглед, докато затръшваше вратата както обикновено. За момент й се прииска да бъде отново десетгодишно дете.
— Добра работа свършихме, Лу.
— Да. — Занесе на мивката чиниите. Остаряваше прилично, през последните двадесет години почти не бе напълнял. Косата му бе посивяла, но не беше оредяла много. От време на време с нежелание си признаваше, че гони шестдесетте. Чувстваше се много добре благодарение на грижите на жена си.
Мардж здраво бе заседнала в средната възраст. Фигурата й беше елегантна както в деня на сватбата им. Не пропускаше часовете по аеробика. Косата си боядисваше в светло кестеняв цвят.
Преди пет години й беше влязла „муха в главата“, както беше се изразил Лу, да започне собствен бизнес. Той снизходително разреши на „малката си женичка“ да отвори книжарница. Държеше се мило и внимателно като възрастен, потупващ насърчително дете. След това тя просто го удиви, защото се оказа, че се справя чудесно с търговията. Малкият й магазин се разшири. А сега притежаваше три — в Холивуд, Бел Еър и Бевърли Хилс, които процъфтяваха.
„Животът е пълен с изненади“ — помисли си той, когато чу шума на косачката. Жена му, която с години се бе задоволявала да бъде само домакиня, стана бизнесдама. Синът му, който едва изкара колежа, след това почти осемнадесет месеца бездейства, накрая сам реши и се записа в полицейската академия. А колкото до себе си, Лу сериозно обмисляше нещо, за което винаги му се е струвало, че има много време — пенсионирането.
„Хубав е животът“ — помисли Лу и вдиша миризмата на наденички и рози. Поддал се на чувствата си, той завъртя жена си и я целуна силно.
— Момчето ще е заето най-малко един час — измърмори той и погали гърдите й. — Хайде да се качим горе.
Мардж отметна назад глава и се засмя.
Майкъл косеше. Физическото усилие му доставяше удоволствие и леката пот, която избиваше по кожата му беше приятна. Не че обичаше да губи басове. Мразеше да губи каквото и да е.
Апартаментът му го устройваше — басейнът бе с размери на пощенска марка, а съседите — шумни.
