— Аз също. — Сложи ръка на облегалката й, за да докосва краищата на косите й. — Снимката ми помогна да си уредя среща със Сю Елън Коди.
— Наистина ли?
— Това бяха петнадесетте ми минути слава. Надявах се, че ще се върнеш.
— Суини се раздрънка пред татко. — Тя сви рамене. — И това сложи край на всичко. Харесва ли ти да си полицай?
— Да. До момента, в който постъпих в Академията, бях сигурен, че ненавиждам полицията. И ето на! Някои неща просто са предопределени. Тръгваш към къщата, в която живеехте някога.
— Как разбра?
— Баща ми често идваше тук. Понякога и аз го придружавах. Просто свиреше и гледаше. Трябва да знаеш, че той не е забравил случая и не може да се примири, че остана неразкрит.
— Предполагах — каза тя. — Ето защо исках да го видя, да поговорим още веднъж. — Въздъхна. — Знаел си значи какво съм имала предвид, когато казах, че ще се поразходя с колата.
— Бях сигурен.
— Защо дойде с мен?
— Не исках да отиваш сама.
Тя се напрегна. Движението беше едва забележимо, но той забеляза как раменете й се изопват.
— Не съм дете, Майкъл.
— Добре. Исках да съм с теб.
Тя се обърна. Гледаше я с добри очи като баща си, но в неговите все още се виждаше момчето, което я беше откарало от брега до дома й. Постепенно напрежението й изчезна.
— Благодаря.
Направи завой и последва указанията му. Имаше чувството, че никога не е минавала по този път. Осъзна, че без него не би могла да открие къщата. Почти не разговаряха, а от радиото се носеше приятна музика.
Веднага позна къщата. Нищо не се бе променило — изолирана от дърветата и живия плет и заобиколена от заснежени хълмове. Къща, какво само богатите могат да си позволят. Бе от червено дърво, с грамадни прозорци.
И двамата забелязаха табелата, на която пишеше, че се продава.
— Можем да го наречем съдба — каза Майкъл и докосна ръката й. — Искаш ли да влезем?
Стискаше здраво ръцете си в скута. Виждаше прозореца на стаята си, където някога стояха с Дарън и весело гледаха как една лисица се шмугва между дърветата.
— Не мога.
— Добре. Ще постоим толкова, колкото искаш.
Видя се нагазила в потока, чу смеха на Бев при вида на Дарън, който шляпа и пръска с босите си крачета. Спомни си и за пикника, който си устроиха четиримата, проснатото под дървото одеяло, баща й тихо свиреше на китарата, Бев четеше книга, а Дарън спеше в скута й.
Беше забравила този ден. Как е могла да го забрави? Толкова хубав, толкова щастлив ден! Тревата беше хладна, топлото слънце лениво проблясваше между листата. Където то достигаше, сянката беше мека и сивкава. Сякаш чуваше гласа на баща си и думите, които произнасяше:
„Никога не е много късно да потърсиш любовта. Никога не е много рано да я откриеш.“
„Бяхме толкова щастливи — помисли си Ема. — Едно истинско семейство. А на другия ден, след партито, всичко се промени.“
— Искам да вляза — решително произнесе тя.
— Добре. Слушай, може би е по-добре да не знаят коя си, искам да кажа, че си живяла тук.
Тя кимна и потегли с колата по пътеката. Когато се изправиха пред вратата, Майкъл хвана ръката й. Тя беше ледена. Щом се отвори вратата, той се усмихна.
— Здравейте. Минавахме с колата и видяхме обявата. От седмици търсим къща. След един час трябва да огледаме друга, но тази ни хареса. Не е продадена още, нали?
Жената, около четиридесетгодишна, облечена спортно, ги изгледа внимателно. Отбеляза си работната риза на Майкъл, износените джинси „Левис“ й изпокъсаните обувки. Но зоркото й око не пропусна семплите, но скъпи сандали, всекидневната пола и блуза от „Лоран“, както и мерцедеса на пътеката. Тя се усмихна. Къщата бе обявена за продажба от пет месеци, но досега нямаше изгодно предложение.
— Е, в момента очакваме купувач, но договорът ще се сключи едва в понеделник.. Погледът й се насочи към красивия пръстен с диамант и сапфири на Ема. — Ако искате, можете да огледате.
Отвори по-широко вратата и се почуди, когато Ема се поколеба да пристъпи прага.
— Аз съм Глория Щайнбренер.
— Приятно ми е да се запознаем — Майкъл протегна ръка и се ръкува. — Майкъл Кесълринг. Това е Ема.
Мисис Щайнбренер им отправи ослепителна усмивка. Помисли си: „Посредникът да върви по дяволите!“ Беше открила подходящ клиент и възнамеряваше да се възползва от това.
— Къщата е в прекрасно състояние. Обожавам я. — Ненавиждаше всяка дъска и тухла. — Сърцето ми се къса, че я продаваме, но ще бъда откровена — причината е, че се развеждаме със съпруга ми.
— О! — Майкъл си придаде вид на много заинтересуван. — Съжалявам.
— Не е необходимо. — Ръката й описа полукръг. — Оттук ли сте?
— Всъщност не, ние сме от… от града — бързо отговори той. — Вече не издържаме — тълпата, смога. Нали, Ема?
— Да. — Усмихна се пресилено. — Къщата е много хубава.
— Благодаря. Сами ще видите, че стаите са великолепни: високи тавани, истински дъбови греди, много прозорци и открити пространства. И с камини, разбира се.
„Разбира се“ — помисли си Ема. Та не беше ли седяла пред камината? Мебелите бяха нови, модерни и тя ги намрази от пръв поглед. Както и претенциозните скулптури. Къде бяха възглавниците, кошниците, пълни с кълбата прежда и панделки, които Бев беше подредила?
— Трапезарията е нататък, но това място срещу терасата е чудесно за малки уютни вечери.
„Не, не беше така — си каза тя, докато следваше жената. — Бев беше поставила цветя пред тези прозорци. Цяла растителна джунгла в пръстени купи и кашпи, Стиви и Джоно бяха докарали веднъж цяло дърво и го вкараха с пъхтене и сумтене. Беше шега, но Бев го остави и дори купи гипсова червеношийка, за да я постави на един клон.“
— Ема?
— Какво? — Изненадано се върна в действителността. — Извинявайте.
— Няма нищо. — Жената беше очарована, че Ема изглеждаше като хипнотизирана. — Тъкмо питах дали готвите?
— Не, не много добре.
— Кухнята е последна дума на модата. Поднових я преди две години. — Тя бутна и задържа крилото на летящата врата, за да я покаже. — Всичко е вградено: микровълнова печка и обикновена печка, разбира се, шкафчета. Помещението е просторно, има и килер.
Ема разглеждаше модерно обзаведената, но бездушна кухня, цялата в бяло и неръждаема стомана. Нямаше ги медните съдове, лъснати до блясък от Бев, които висяха на куките. Нямаше ги саксиите с цветя по прозорците. Нямаше го високият стол на Дарън, нито разхвърляните готварски книги или шарените бурканчета с подправки.
Жената продължаваше да говори — явно кухнята бе нейната гордост, и тя стоеше и с тъга си спомняше миналото.
Телефонът иззвъня и жената затвори бялата врата на килера.
— Извинете ме за момент.
— Добре ли си? — тихо попита Майкъл.
— Да — отвърна Ема. — Нека да се качим горе.
— Слушай, Джак. — Гласът на мисис Щайнбренер беше загубил кадифените нотки. — Не ме интересуват оплакванията ти или заплахите на адвоката ти. Разбра ли?
Майкъл се покашля.
