— Дорийн. Човече, тя направо ще хвърли топа!
— Надявам се, че няма. — Брайън продължи да се усмихва, докато подаваше автографа.
Още десет минути отидоха за автограф на Рико, преди да останат сами. Мариан съобразително изчезна нагоре по виещата се стълба от ковано желязо.
— Имате ли бира? — попита Брайън.
— Не, само безалкохолни.
Той сви рамене и се отправи към прозорците. Толкова е беззащитна. Не можеше ли да разбере? Големите прозорци. Самият град. И дори фактът, че беше купил апартамента на първия етаж и беше настанил в него Суини и другия човек, не можеше да го успокои. А опасностите, които криеше улицата?
— Надявах се, че ще изберете нещо в центъра на града, с алармена инсталация.
— Като в Дакота? — Веднага съжали за въпроса си. — Извини ме, татко. Знам, че Ленън ти беше приятел.
— Да, беше. — Обърна се. — Това, което му се случи, би трябвало да те накара да разбереш как се чувствам. Застреляха го на улицата — нито за да го ограбят, нито от омраза. Само заради това, че бе Ленън. Ти си моя дъщеря, Ема. И затова никога няма да си в безопасност.
— А ти? — парира го тя. — Не си ли беззащитен всеки път, когато излизаш на сцената. Само един болен човек между хиляди, с цената на един билет е достатъчен. Мислиш ли, че това никога не ми е минавало през ума?
Той поклати глава.
— Не съм и помислял дори! Никога не си казвала.
— Щеше ли да бъде по-различно? — Седна на перваза и извади цигара.
— Не. Не можеш да избягаш от съдбата си, Ема. Но аз загубих едно дете. — Драсна клечка кибрит и загледа пламъка. — Не бих преживял да загубя и другото.
— Не искам да говорим за Дарън. — Почувства старата болка и гласът й прозвуча глухо.
— Говорим за теб.
— Добре тогава. Не мога да живея повече заради теб, или ще те намразя. Издържах в „Сейнт Кетрин“, татко и още една година в колеж, който ненавиждам. Трябва да започна да живея за себе си. Точно това правя тук.
Той запали цигарата и усети, че има нужда от алкохол.
— Мисля си, че по-скоро ме мразиш. Ти си всичко, което имам.
— Това не е вярно. — Приближи се към него, Възмущението и разочарованието бяха отстъпили пред любовта. — Никога не съм била всичко и никога няма да бъда. — Седна до него и взе ръката му. Колко красив изглеждаше. Дори без любещите очи на дъщерята. Годините, напрегнатия живот не бяха го докоснали. Поне не видимо. Може би малко беше отслабнал, но времето не беше набраздило одухотвореното му лице, нито светлорусата му коса беше посивяла. Каква беше магията, питаше се тя, че тя растеше, а той не остаряваше? Задържа ръката си върху неговата и внимателно подбра думите си. — Това се случи, че почти през целия ми живот ти си бил всичко, което съм имала. — Пръстите на ръката й се преплетоха с неговите. — И почти всичко, от което съм се нуждаела. Сега искам нещо друго, татко. И всичко, което искам, е да имам шанса да го намеря.
Той се огледа в стаята.
— Тук?
— Като начало.
Невъзможно беше да спори за нещо, което разбираше отлично.
— Поне ме остави да сложа алармена система.
— Татко…
— Ема — прекъсна я той, стискайки ръката й. — Искам да съм сигурен, че си в безопасност.
Тя се засмя леко и се отпусна.
— Добре. Ще я приема като подарък по случай новото жилище. — Целуна го. — Ще останеш ли за вечеря?
Огледа помещението още веднъж. Припомни си как подреждаха с Бев първото си жилище, старите мебели, които купиха, боята, която се стичаше по стените, как се любеха на пода.
— Не. — Изведнъж разбра, че не би могъл да остане тук при младостта, надеждата, невинността. — А защо да не ви заведа на вечеря?
Мариан се надвеси опасно над перилата.
— Къде?
— По ваш избор — усмихна й се той.
Принуден да приеме решението на Ема, Брайън влезе в ролята на угаждащия баща. Купи й литография от Уорхол24, изящна лампа от Тифани25 със знаците на зодиака и обюсонов килим в бледосиньо и розово. През цялата седмица той се отбиваше всеки ден с подарък. Като видя удоволствието, което му доставяше, тя не се възпротиви.
Дадоха първото си парти вечерта преди отпътуването му за Лондон. Дървени сандъци стояха на скъпия килим. Лампата от „Тифани“ бе поставена върху малката масичка. Храната беше подредена както в пластмасови купи, така и във фин лиможки порцелан, подарък от майката на Мариан. Благодарение на Джоно радиото беше заменено от стереоуредба, от която стените трепереха.
Няколко състуденти се губеха между музиканти и звезди от Бродуей. Облеклото варираше от дочено до коприна и пайети. Споровете и смеховете потъваха сред гърма на стереоуредбата.
Това накара Ема с тъга да си спомни за онези партита от детството — хора, насядали по пода на възглавници, оживените им дискусии за изкуството. Отпи глътка минерална вода и както винаги се зае да наблюдава.
— Прекрасно соаре — заяви Джоно, прегръщайки я през раменете. — Остана ли бира?
— Хайде да видим.
Тя го поведе към кухнята. В хладилника беше останала само бутилка вино и няколко бири. Ема отвори една и му я подаде.
— Точно като едно време — припомни му тя.
— Горе-долу. — Помириса чашата в ръката й. — Какво разумно момиче.
— Не съм много по пиенето — отвърна тя.
— Няма защо да се извиняваш за това. Бри сам си се забавлява. — Посочи над плота към седналия на пода Брайън, който като минестрел26 — дрънкаше на акустична китара.
Когато видя как пее и си акомпанира, усети колко много обича.
— С удоволствие свири и за компания, и на стадион, и в студиото.
— Много повече — каза Джон, допивайки бирата си. — Въпреки че не го съзнава, предполагам.
— Струва ми се, че сега по-добре оценява всичко тук. — Огледа хората, събрани в дома й. Нейният дом. — В края на краищата алармената система, която постави, може да засрами кралската охрана на Бъкингамския дворец.
— Притеснява ли те?
— Не. Разбира се, много често забравям номера на кода. — Отпи от чашата, доволна, че е в кухнята, отделена от тълпата.
— Каза ли ти Люк, че е изпратил папката със снимките ми на Тимоти Ръниън?
— Спомена ми. Проблеми ли имаш?
— Не знам. Предлага ми се работа на час, като асистент.
— Много рядко някои успяват да започнат направо на върха, Еми. — Подръпна я за косата, вързана на конска опашка.
— Не е това. Съвсем не е това. Ръниън е един от първите десет във фотографията в Щатите. Да започнеш да чиракуваш при него, е просто като да ти се сбъдне мечта.
— Е, и?
Тя се обърна и го погледна в очите.
— И защо ми предлага работа, Джоно? Заради снимките или заради теб и баща ми?
