— О, да. Разбрах. — Отдръпна се от него с потъмнели от гняв очи. — Господ ми е свидетел, че не бих желала, но разбрах.
— Ще си поговорим по-късно.
— За моята разходка по брега или за това? — Тя посочи жената, все още на колене пред масичката.
— Това не е твоя работа.
— Не. — Устните й трепереха, но гласът й бе спокоен. — Не, прав си. Просто ще си легна и ще те оставя с проститутката и наркотиците.
Замахна и преди да осъзнае какво прави, дланта изплющя върху лицето й. Видя белега върху бузата, знака на насилието, което толкова ненавиждаше. Смаян, погледна ръката си… стори му се, че вижда ръката на баща си.
— Ема…
Тя рязко отстъпи назад и тръсна глава. Той дори не й бе повишавал тон, а сега — за пръв път го попита, за пръв път го критикува и той я удари. Обърна се и хукна по стълбите.
Мина покрай Джоно, който се бе заковал на стълбите без риза, със свлечени памучни панталони. Косата му бе разчорлена, очите — уморени.
— Нека аз да говоря с нея — каза той на Брайън, който се опита да я последва. Хвана го здраво за ръката. — Сега няма да те слуша, Бри. Нека аз я успокоя.
Той кимна. Ръката, с която я бе ударил, гореше.
— Джоно… непременно ще й се извиня!
— Разбира се. — Потупа го по рамото и посочи наоколо. — По-добре е да оправиш бъркотията долу.
Очите й бяха сухи. Ема седеше с мокрите дрехи на ръба на леглото. Но не плачеше. Светът, красивият свят, който беше построила около баща си, се беше разпаднал. Отново беше загубила.
Когато вратата се отвори, тя се изправи, но щом видя Джоно се отпусна обратно на леглото.
— Добре съм — каза тя. — Нямам нужда някой да ме целуне, за да се почувствам по-добре.
— Окей. — Той влезе и седна до нея. — Не искаш ли да ми покрещиш?
— Не.
— Успокоява. Защо не се преоблечеш? — Закри с ръка очите си, после разтвори пръстите си и се засмя. — Няма да надничам.
Понеже й предлагаха да свърши нещо, тя стана и отиде до гардероба за халат.
— Ти знаеше, нали?
— Че баща ти харесва жени? Да. Предполагам, че за пръв път го заподозрях, когато бяхме на дванадесет години.
— Не се шегувам, Джоно.
Нямаше да му позволи да се измъкне лесно.
— Добре. Разбери, мило дете, мъжът има нужда от секс. Но баща ти изпитва неудобство от тебе.
— Той й плаща. Тя е проститутка.
— Какво очакваш да кажа? — Когато тя се върна, загърната с бял халат, той взе ръцете й. Сега изглеждаше толкова уязвима, с мократа, прилепнала коса, с потъмнелите от мъка очи. — Може би очакваш да ти кажа, че монахините са прави и че това е грях? Може и да е така. Но хората в реалния свят са грешни. Брайън е самотен.
— Нима искаш да кажеш, че когато човек е самотен, трябва да се люби с непознати?
— За щастие Господ се погрижи никога да нямам деца! — Измърмори Джоно. — Най-добрият отговор бе истината. — Сексът е празна работа, независимо колко вълнуващо е в момента. Съвсем различно е, когато обичаш някого. Един ден сама ще разбереш.
— Не разбирам. И не мисля, че искам да разбера. Излязъл е, намерил е тази жена и й е платил. Имаше кокаин. Видях го. Знам за Стиви… но никога не бих повярвала, че и татко… Никога.
— Има различни видове самота, Ема.
— А ти, ти правиш ли го?
— Да, правил съм го. — Неприятно му беше да си признава слабостите пред нея. Странно, но до този момент, когато трябваше да изповяда недостатъците си, не беше разбрал колко много я обича. — Но не мисля, че съм пропуснал много. Шестдесетте години, Ема. Трябва да си живял тогава. — Позасмя се и я придърпа до себе си. — Спрях, защото не ми харесваше. Не исках да оставам без контрол над себе си заради някакво краткотрайно опиянение. Но от това не съм станал герой. За мен е по-лесно. Брайън взема всичко присърце. А аз — както се случи. За мен е важна групата, разбираш ли? За Бри е важен светът. И така е било винаги.
Пред очите й все още бе баща й, наведен над белия прашец.
— Това не го оправдава.
— Не. — Допря глава до нейната. — Мисля, че не.
Едва сега сълзите потекоха.
— Не съм искала да го видя такъв. Аз още го обичам.
— Знам. Той също те обича. Ние всички те обичаме.
— Ако не бях излязла навън, нищо нямаше да се случи.
— Нямаше да го видиш, но това не би променило нещата. — Той я целуна по косата. — Просто трябва да приемеш, че той не е съвършен.
— Но няма да е същото, нали, Джоно? — С въздишка тя се облегна на него. — Никога вече няма да бъде същото.
Глава 18
Ню Йорк, 1982
— Какво мислиш, че ще каже? — Мариан взе куфара си от таксито, докато Ема плащаше на шофьора.
— Ще каже „Здравей“.
— Хайде, Ема.
— Ема оправи косата си, поразрошена от вятъра.
— Ще ни попита какво, по дяволите, правим тук и аз ще му отговоря.
— Тогава ще се обади на баща ти и ще ни окачат на бесилката.
— В този щат вече не бесят. — Ема вдигна куфара си и след това пое дълбоко дъх. Колко бе хубаво, че е в Ню Йорк. Този път имаше намерение да остане.
— Газова камера, разстрел — има ли значение? Баща ти ще убие и двете ни.
Ема хвана дръжката на входната врата.
— Искаш ли да се откажем?
— Не, дори с цената на живота ти. — Мариан се усмихна, след това разреса с пръсти късо подстриганите си червени коси. — Хайде да започваме.
Ема влезе и спря в преддверието, за да се усмихне на охраната.
— Здравейте, Карл.
— Ми… ах, мис Макавой. — Остави сандвича си и засия срещу нея. — Повече от година, нали? Много сте пораснала.
— Колежанка. — Засмя се. — Запознайте се с приятелката ми мис Картър.
— Радвам се да се запозная с вас, мис Картър. — Карл махна трохите от ръката на униформата си. — Знае ли мистър Донован, че пристигате?
— Разбира се — излъга убедително и с усмивка. — Не ви ли е казал? Е, такъв е Джоно. Ще останем само няколко дни. — Тя тръгна към асансьора. Не искаше той да позвъни горе.
— Мислех, че ще заминете в някой скъп университет в Лондон.
— Премествам се. — Тя му намигна. — Нали знаете, че сърцето ми е в Ню Йорк.
Щом вратите след тях се затвориха, Мариан завъртя очи.
— Много хитро, Макавой, много хитро.
