Господи. Току-що чух за Стиви по радиото. Какво, по дяволите, става!
— Седни, синко. — Джоно се разположи отново на дивана. — Ще ти кажа.
Толкова мило я любеше. С огромна нежност я докосваше. Свещите примигваха, а пламъците им танцуваха в тъмнината. Бев плъзна ръка по гърба на П.М. Тихо й шепнеше сладки думи. Толкова бе лесно да му се отдаде, да се остави във властта на чувствата му. Никога няма да се съмнява в тях и да се пита дали е достойна за него. Никога няма да прекара изпълнени със съмнения и болка нощи. Но за нея той винаги ще бъде чужд.
Даваше му всичко, на което е способна. Обаче тялото й не потръпваше както неговото, сърцето й не биеше до пръсване в гърдите. Но все пак той я задоволяваше и тя му беше благодарна.
Би трябвало да знае обаче, че това не решава проблема й.
Свещите продължаваха да потрепват. Той я привлече към себе си, за да сподели топлината й. Обичаше спокойствието, което я обземаше, след като се любят, пълната неподвижност на крехкото й тяло.
С премрежени очи и покорни устни тя се изтягаше в леглото. Ако отпуснеше, както често правеше, глава на гърдите й, чуваше ударите на нейното сърце.
Понякога си говореха така, както никога не бе правил със съпругата си за седемте години брачен живот. Споделяха случилото се през деня или пък лежаха и слушаха радиото. И така заспиваха — спокойни и доволни. А сутринта той се събуждаше смаян и щастлив, че тя е до него.
Погали косата й.
— Делото по развода е в ход.
Тя отвори очи и се загледа в рисунката от светлини и сенки на стената.
— Радвам се.
— Така ли?
— Разбира се. Знам колко ти беше трудно през последните седмици. Искаш вече всичко да е приключило, нали?
— Права си. Бракът ми с Енджи беше грешка. Мечтаех да създам семейство да имам дом, жена, деца. Разбира се, претенциозната къща в Бевърли Хилс никога не е била дом, а Енджи винаги разполагаше с правдоподобни обяснения за нежеланието си да има деца. Толкова по-добре. Не бях подходящ за нея, както и тя за мен.
Тя преплете пръсти с неговите.
— Много си жесток към себе си.
— Не, истина е. Чрез мен Енджи се надяваше да успее в киното. Жалко, щях да й помогна и без да се женим, но ние се оженихме и когато всичко започна да се руши, по инерция продължихме да живеем заедно.
Той галеше дългите й, тънки пръсти.
— Сега виждам съвсем ясно всички грешки. И няма да ги допусна, Бев… ако ми дадеш шанс.
— П.М. — Тя се отмести. Беше развълнувана и уплашена.
Обхвана раменете й и решително я обърна към себе си.
— Искам да се омъжиш за мен, Бев и ми се струва, че този път няма да сгреша.
Тя се поколеба, изненадана от себе си. Кой знае защо не успя да изрече думите, които бе намислила. Не го обичаше. Въпреки че от сърце желаеше да го направи щастлив. Постави ръцете си върху неговите.
— Не мога. Съжалявам много, но не мога,
Онемял, той се втренчи в нея. Прочете съжаление в очите й и от това бе готов да закрещи.
— Заради Брайън ли?
Понечи да се съгласи, но изведнъж осъзна, че отговорът е друг.
— Не, заради мен. — Облече халата си и стана от леглото. Не мога да се променя. — Обърна се с гръб към него. Лицето й остана в сянка. От думите й лъхаше тъга. — Да бъда с теб, бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало от дълго време насам. Почувствах се отново щастлива. За пръв път от много години започнах да виждам ясно нещата.
— Все още го обичаш.
— Да. Но мисля, че мога да се примиря с това чувство и да започна нов живот с теб или с някой друг. Но аз съм тази, която го пропъди, разбираш ли?
— За какво говориш?
— Никога ли не ти е казвал? — Усмихна се тъжно, като сядаше на края на леглото. По-лесно й беше да говори по този начин, да мисли за него като за приятел, а не като за любовник. — Не, мисля, че не би го споделил. Дори и с теб. След убийството на Дарън аз отстраних Брайън от живота си. Наказах го, П.М, него и Ема. Нараних Брайън тогава, когато се нуждаеше най-много от мен, обвиних го, защото се страхувах да обвиня себе си.
— За Бога, Бев, никой от вас не е виновен!
— Не съм сигурна. Не му позволих да сподели скръбта си. И когато той страдаше, когато двамата страдахме, аз го прогоних. Той не ме е напускал, П.М., аз го напуснах. И бедната малка Ема! Предполагам, че ние и двамата, всеки по свой начин, я изоставихме. Когато те срещнах отново, особено откакто сме заедно, аз осъзнах какво съм направила. На всички нас. Не си заслужил жена, която не те обича достатъчно и която винаги ще се измъчва от това.
— Бих могъл да те направя щастлива, Бев.
— Да, мисля, че би могъл. — Обхвана с две ръце лицето му. — Но аз няма да те направя щастлив поне за още дълго време. Винаги щеше да си повтаряш, че след Брайън никога няма да обикна друг.
Той предварително знаеше, че това ще бъде отговорът й. Само ако можеше да я намрази и нея, и Брайън. Но той ги обичаше.
— Защо не се опиташ да поговориш с него?
— Дарън би бил почти на десет години сега. Твърде късно е за връщане, П.М.
Ема бързо мина през двора. Ако се престореше, че върви с определена цел, никоя от сестрите не би я спряла и разпитала. Имаше и готово извинение — реферат по ботаника.
Толкова искаше да е сама. Готова беше на всичко да се скрие от другите. Не желаеше дори компанията на Мариан. Неприятно й бе, че лъже най-добрата си приятелка, и щеше да признае греха си на отец Преленски следобед. Но се нуждаеше да остане сама поне час, за да мисли.
Хвърли бърз поглед назад, след това заобиколи оградата от жив плет. Мушна бележника, който носеше за по-сигурно, под мишница и потъна в малка горичка.
Беше събота и се разрешаваше носенето на джинси и кецове. В сянката на зелените дървета беше доста хладно и тя беше доволна, че е Облякла яке. Щом се увери, че не могат да я видят от прозорците на училището, тя се отпусна на земята. Вътре в бележника имаше над десетина изрезки, повечето от които й бяха дадени от Тереза или други злобни съученички.
На първата тя беше заедно с Майкъл от предишното лято. Приглади я внимателно, потискайки срамежливо задоволството си, докато изучаваше на снимката лицето и тялото си. Беше мокра и разрошена и за съжаление банският й не подчертаваше нищо интересно.
Майкъл изглеждаше чудесно.
„Майкъл Кесълринг“ — помисли си тя. Разбира се, във вестника липсваше неговото име, не си бяха направили труда да го открият. Пресата се интересуваше от нея. Но момичетата се разцвърчаха за Майкъл, искаха да знаят кой е и дали това е бил летният роман на Ема.
От разговорите за него тя се почувства съвсем пораснала. Разбира се, разкраси доста разказа: как я носи на ръце, изкуствено дишане уста в уста, клетвите му за вечна любов. Не мислеше, че той би имал нещо против, тъй като едва ли някога щеше да узнае за това.
С въздишка остави изрезката и извади друга. Онази, която Тереза беше донесла в нощта, когато Ема си пробиваше ушите. Колко пъти я беше изваждала, гледала, изучавала. Очите й постоянно се спираха на лицето на майка й в търсене на някаква прилика. Знаеше, че тя не винаги е външна. Когато изучаваха въпроса за наследствеността, тя прояви особен интерес.
Това беше нейната майка: бе зачената от тази жена, тя я бе родила. Дори и сега Ема още усещаше миризмата на джин, болката от ощипванията и шамарите, чуваше ругатните.
