Ужасяваше я — ужасяваше я така, че само гледката на снимката я караше да впива нокти в дланите си, а самите длани да се изпотяват.
Сподави плача си, откъсна поглед от лицето на Джейн и погледна към баща си. Всяка нощ се молеше да прилича на него — добър, мил, забавен, почтен. Как я беше погледнал, когато изпълзя изпод мивката, добротата на гласа му, когато я заговори. Беше й дал дом и живот без страхове. Дори, когато я изпрати далеч, тя не забрави годините, които й беше дал. Които двамата с Бев й бяха дали.
Още по-трудно беше да погледне към Бев. Толкова красива, толкова съвършена. Ема толкова я обичаше. А когато я гледаше, беше невъзможно да не мисли за Дарън. Дарън — със същата гъста черна коса и меки зелени очи. Дарън, когото се беше заклела да закриля. Дарън, който умря.
„Вината е моя“ — за кой ли път си казваше Ема. Затова не би трябвало да й се прости. Бев я беше изгонила. Баща й я беше изгонил. Никога няма да има отново семейство.
Остави настрана снимката и зарови в по-старите изрезки. Снимки на нея като дете, снимки на Дарън, големите отвратителни заглавия за убийството. Тях бе скрила добре в чекмеджето си, защото ако монахините ги откриеха и кажеха на баща й, той щеше да добие тъжния, наранен вид от онези дни. Не искаше да го наранява, но и не можеше да забрави.
Тя препречете статиите, въпреки че ги знаеше наизуст. Всеки път се опитваше да открие нещо, което би й подсказало защо се случи това с Дарън и дали би могла да го предотврати.
Отново нищо.
Беше прибавила нови снимки и статии, този път за Бев и П.М. Някои казваха, че Бев в края на краищата ще се разведе и ще се омъжи за П.М. Други разработваха благодатната тема за двамата мъже, които се обичали като братя, но ги разделила любовта към една и съща жена. Имаше съобщение за нова фирма „Призи“ на „Девъстейшън“ и снимки, от партито в Лондон по случай официалното й откриване: на една от тях баща й бе с поредната приятелка, на друга — заедно с Джоно, П.М. и Пит. Но без Стиви. Ема въздъхна и извади друга изрезка от списание.
Стиви беше в клиника за наркомани. Някои го наричаха наркоман, други — престъпник. Спомни си, че някога го беше помислила за ангел. На снимката изглеждаше толкова уморен: уморен, слаб и уплашен. В някои вестници пишеше, че това е трагедия, в други — че е престъпление. Съученичките й се подхилваха.
Но никой не пожела да й обясни. Когато попита баща си, той само каза, че Стиви е загубил контрол и му се помага. Нямало защо да се безпокои. Но тя се безпокоеше. След смъртта на Дарън те бяха нейното семейство. Искаше да е сигурна, че няма да ги загуби.
Внимателно започна да пише писмата си до тях.
Глава 17
Стиви прочете своето писмо, седнал на каменната скамейка в градината. Мястото беше приказно, осеяно с чайни рози и ружи, пееха птици. Малки павирани пътечки се виеха под беседки, обвити с глицении и телефончета. Както персоналът, така и пациентите на „Уайтхърст“ тук бяха на свобода. Но само до здравата каменна стена.
Ненавиждаше клиниката, докторите, другите пациенти. Не понасяше терапевтичните сеанси, режима и дежурните усмивки на персонала. Но правеше това, което изискваха от него и им казваше онова, което искаха да чуят.
Вече не можеше да се откаже от наркотиците. Щеше да кара ден за ден.
Научи се да се преструва. Само след четири седмици и три дни ще излезе от тук. Този път ще бъде по- внимателен с наркотиците. Ще се усмихва на докторите и репортерите. Ще проповядва срещу злото от наркотиците и ще лъже нагло. Когато излезе, ще живее както си иска.
Никой няма право да му казва, че е болен, никой няма право да му казва, че се нуждае от помощ. Ако иска да се дрогира, ще се дрогира. Знаят ли те за напрежението, в което живее ден след ден? Могат ли да разберат стремежа му да бъде винаги най-добрият.
Може би преди това е бил твърде непредпазлив. Може би. Сега ще понаблегне на външните признаци. Щом проклетите доктори смучеха бърбън, той ще изпуши малко хашиш, като има желание. И ще ги прати по дяволите. Всички.
Разкъса плика. Зарадва се на Еминото писмо. Не съществуваше друго създание от женски пол, към което да изпитва толкова чисти и искрени чувства. Запали цигара, облегна се на пейката и вдъхна аромата а дим и рози.
Скъпи Стиви,
Разбрах, че си в болница и съжалявам, че не мога да те посетя. Татко казва, че изглеждаш по-добре. Искам да знаеш, че мисля за теб. Когато се оправиш, може би ще можем да отидем на почивка всички заедно, както миналата година в Калифорния. Много ми липсваш и все така мразя училището. Утешавам се с мисълта, че ми остават три години и половина. Спомняш ли си, че когато бях малка, ти винаги ме питаше кой е най-добрият? Аз винаги отговарях „татко“, а ти се преструваше на вбесен. Досега никога не съм признавала, но ти свириш по-добре на китара. Не го казвай пред татко. Изпращам ти снимка, на която сме двамата с теб. Татко ни снима в Ню Йорк преди две години. Помниш ли? Затова е малко размазана. Мисля си, че ще се зарадваш. Очаквам да ми пишеш, но ако нямаш желание, няма да ти се разсърдя. Знам, че в писмото трябва да има нови редове и други глупости, но забравих. Обичам те, Стиви! Оздравявай бързо.
Остави писмото в скута си. Остана на пейката, за да допуши цигарата си. Накрая се разплака.
П.М. отвори писмото си, докато седеше в празната къща, която току-що бе купил в предградията на Лондон. В стаята имаше само стереоуредба. Той седеше на пода с бутилка бира и слушаше тъжния блус на Рей Чарлз. Не му беше лесно да се раздели с Бев, но още по-трудно му бе да остане с нея. Тя му помогна да намери къщата, както бе обещала. Щеше и да я декорира. От време на време щяха да се любят в нея. Но нямаше да му стане жена.
Нямаше значение какво му бе казала Бев, той обвиняваше Брайън за това. Мислеше си с ожесточение за него и това донякъде го успокояваше. Ако беше истински мъж, би останал с нея през тежкия период. И не би й позволил да си отиде. Още от самото начало Брайън се отнасяше зле с Бев. Доведе й дете от друга жена, накара я да го отгледа като собствено. Заради турнетата я оставяше сама, понякога със седмици. Предложи й живот, какъвто никога не е търсила — наркотици, фенове и клюки.
Докато отпиваше от бирата, П.М. си помисли как ли биха реагирали, ако им заяви, че напуска групата. Брайън Макавой можеше да върви по дяволите заедно с „Девъстейшън“.
Писмото на Ема отвори по-скоро по навик. Тя му пишеше през няколко месеца. Мили писма, на които той отговаряше с картичка или малък подарък. „Не е виновна, че баща й е копеле“ — каза си П.М. и започна да чете.
Скъпи П.М.,
Предполагам, че би трябвало да изразя съжаление за развода ти, но аз не съжалявам. Не харесвах Енджи. Сестрите казват, че разводът е грях, но според мен е по-голям грях да се преструваш, че обичаш някого. Надявам се, че вече не си тъжен както през миналото лято.
Във вестниците често пише за теб и Бев. Може би не е прието да се говори за такива неща, но не мога да се въздържа. Ако двамата с Бев се ожените, аз няма да се сърдя. Тя е толкова красива и добра и ти нищо не би могъл да направиш, ако я обичаш. Знам, че не мразиш татко, както пишат някои вестници. Би било глупаво да го обвиняваш, че обича Бев, ако ти също я обичаш.
Намерих тази снимка, която някога направих на теб и на татко. Знам, че ще започнете скоро нов албум, така че ще можеш да му а покажеш. Искам да си щастлив, защото те обичам. Може би ще се видим в
