— Почти е истина. — Тя се засмя, но след това нервно въздъхна. — Преди два месеца навърших осемнадесет. Време е да стана самостоятелна.
— Аз навърших осемнадесет преди седем месеца, а баща ми все пак щеше да получи удар, когато реших да се преместя в Нюйоркския университет. Е, направихме го. Утре започваме да търсим апартамент. И след това ще заживеем така, както планирахме.
— Да. Преодоляхме първото препятствие. — Излязоха от асансьора и тръгнаха по широкия, тих коридор към апартамента на Джоно. — Аз ще говоря — предупреди Ема. Пред неразбиращия поглед на Мариан тя въздъхна. — Точно това имам предвид. Последния път, когато ти разговаря, трябваше да лъскаме пейките в църквата три поредни съботи.
— Аз съм художник, а не адвокат — промърмори тя.
В това време вратата се отвори.
— Джоно! Изненада. — Ема се хвърли на врата му и го целуна.
— Задръж. — Полуоблечен и замаян от виното след вечеря, хвана с ръце раменете на Ема и я огледа. През последните осемнадесет месеца беше станала стройна, грациозна и елегантна. Светлата й коса беше прибрана назад с гребенчета, така че падаше гъста и права на раменете й. Носеше тесни избелели джинси и риза, от същия плат. Големи златни халки висяха на ушите й.
— За Бога, изглеждаш като манекенка след работно време.
— Погледна към Мариан. — А това е любимата ми червенокоса. Какво си направила с косата си? — Погали я по късата коса.
— Това е модерно — отвърна му тя и подаде бузата си за целувка. — Събудихме ли те?
— Да. Мисля, че трябва да ви поканя вътре, преди да съм ви попитал какво, по дяволите, правите тук. — Той погледна надолу. — С куфари?
— Джоно, толкова е хубаво, че сме тук. В момента, в който се качих на таксито от летището, се почувствах у дома.
Тя остави куфара и се завъртя в стаята. Тръшна се на дивана, погали оранжево-червените възглавници и скочи отново.
— Ти как си?
— Ъхъ. — Познаваше я твърде добре и усети, че е напрегната. — Въпросите ще задавам аз. Ще пиете ли нещо?
— Да, моля.
Той отиде до въртящия се стъклен бар и взе пепси.
— Да няма някакъв училищен празник, за който аз не знам?
— Денят на освобождението. Двете с Мариан се прехвърлихме в Нюйоркския университет.
— Сега ли? — Той наля пепси в две чаши. — Странно! Брайън нищо не спомена.
— Той не знае. — Ема взе чашите и подаде едната на Мариан, като я погледна предупредително. — Преди да кажеш каквото и да било, ще те помоля да ме изслушаш.
В отговор той я дръпна леко за ухото.
— Как се промъкнахте покрай Суини и другия?
— Накуцвайки, с перука и очила с рогови рамки.
— Много умно! — Джоно взе чашата й и отпи, без да е убеден, че му е приятна ролята на доверения чичо. — Даваш ли си сметка колко ще се разтревожи баща ти?
За момент в погледа й проблесна съжаление, но отново стана решителен.
— Смятах да му се обадя и да му обясня всичко. Вече съм решила, Джоно. И никой не може да ми повлияе.
— Дори не се опитвам. — Обърна се към Мариан. — Ти си подозрително тиха.
— Имам горчив опит. Всичко това вече го преживях с родителите си. Не са във възторг от решението ми, но се примириха. Вече сме на осемнадесет години и знаем какво искаме.
Стана му неприятно. Изведнъж се почувства остарял.
— И според вас това означава, че можете да правите каквото искате?
— Вече не сме деца — започна Мариан, но Ема я прекъсна.
— Мариан седни и мълчи. — Ема взе чашата си от Джоно. — Знам колко много дължа на баща си и на теб. От тригодишна възраст изпълнявам всяко негово желание. Не само от благодарност, Джоно, ти знаеш това, но защото го обичам повече от всичко на света. Но вече съм голяма и не мога да живея под стъклен похлупак. Вие сте искали да постигнете нещо и сте го направили. Е, добре, аз също искам.
Отиде до куфара си, отвори го и извади папка. Вече не беше толкова нервна.
— Това са снимки, които съм правила. Ще се опитам да се издържам с тях и да ходя на училище. С Мариан ще наемем апартамент. Ще имам приятели, ще ходя в клубове и ще се разхождам в парковете. За разнообразие ще стана част от света, вместо да стоя отстрани и да го гледам. Моля те, искам да ме разбереш!
— Много ли беше нещастна?
— Не искам да говоря за това. — Усмихна се тя.
— А може би трябваше.
— Опитах се. — Обърна се за момент. — Той не разбира. Не може. Исках само да бъда с него, с теб. Понеже това не беше възможно, аз се опитах да стана това, което той искаше. Онази нощ в Мартиника… — Тя замълча, обмисляйки внимателно думите си. Дори Мариан не знаеше какво беше видяла. — Нещата между мен и татко се промениха. Завърших това, което бях започнала, Джоно. Дължах му го — и много повече от това. Но сега вече става въпрос за моя живот.
— Ще говоря с него.
— Благодаря ти.
— Не бързай да ми благодариш. Способен е да прелети над Атлантика и да ми отреже главата. — Разтвори папката, без да бърза. — Винаги сте били умни — измърмори. — Кимна към скицата на „Девъстейшън“, която висеше на стената. — Нали ти казах, че ще я сложа в рамка.
Мариан извика и скочи. Беше я нахвърлила по време на празненството по случай дипломирането им. Къщата, която Брайън нае тогава на Лонг Айланд, беше пълна. Мариан нареди на четиримата мъже да й позират.
— Не съм предполагала, че ще ги направиш.
— Ти сигурно ще рисуваш, докато Ема ще снима.
— Така е. Едва ли ще бъдем убедителни в ролите на гладуващи артисти с наследството, което получих от баба си, но поне ще опитаме.
— Като говорим за гладуване, яли ли сте?
— Изядох един хот-дог на летището, докато чаках самолета на Ема да кацне — засмя се Мариан. — Не ми беше достатъчно.
— Тогава да ядем, преди да позвъня на Брайън. — Джоно заобиколи бара. — Може да е последното ни ядене.
— Хей, Джоно. Не може ли да спиш? — Момичетата се обърнаха. Видяха мъж, страхотен мъж, да слиза по извитото стълбище. Беше само по спортни гащета.
— Чудя се къде изчезна. Ох! — Той се спря, приглади с ръка черната си разрошена коса и се усмихна на момичетата. — Здравейте, не знаех, че имаме компания.
— Люк Крарутърс, Ема Макавой и Мариан Картър. — Джоно напъха ръце в джобовете си. — Люк пише за списание „Ню Йорк“. — Поколеба се, след това сви рамене. Живее тук.
— О! — Това беше единственото, което Ема успя да измисли за отговор. Беше виждала доста любовници, за да може да ги разпознае. — Здравей.
— Значи ти си Ема. Толкова много съм слушал за теб. — Той се усмихна, протягайки ръка. — Но очаквах малко момиче.
— Вече не съм.
— А ти си художничката. — Отправи ослепителна усмивка към Мариан. — Чудесна работа.
— Благодаря. — Тя наклони глава и се усмихна кокетно.
— Тъкмо предлагах на дамите да хапнат. Пътували са.
— Среднощна вечеря — звучи добре. Нека аз да я приготвя. Джоновите ястия са отрова.
