Въпреки че беше омаяна, Мариан се подвоуми, разкъсвана между възхищението и еснафското възпитание.
— Аз ще… ох… аз ще ти помогна. — Погледна Ема и изхвръкна след Люк към кухнята.
— Изглежда, сме дошли в неудобно време — започна Ема. — Е знаех, че имаш квартиранти. — Въздъхна шумно и седна върху облегалката на креслото. — Не съм предполагала, Джоно.
— Най-добре опазената тайна в рокендрола — отвърна спокойно, но здраво стискаше ръце в джобовете. — Ако искаш, ще измислим нещо и ще направя резервация в „Уолдорф“?
Не отместваше поглед от ръцете си, а страните й се бяха зачервили.
— Не. Разбира се, че не. Татко знае ли? Разбира се, че знае — каза тя бързо. — Глупав въпрос. Не знам какво да кажа. Той, ох, Люк е много привлекателен.
В очите на Джоно се мярна весело пламъче.
— И аз така мисля.
Червенината й се усили, но тя го погледна решително.
— Шегуваш се.
— Не, мило. — Гласът му беше мек. — Никога с теб.
Тя го огледа внимателно, опита се да разбере дали изглежда някак по-различен — дали можеше да открие нещо странно в лицето, което познаваше толкова добре. Нямаше нищо. Това бе същият Джоно. Леко сви устни.
— Добре, предполагам, че плановете ми ще трябва да се променят.
Заболя го много по-силно, отколкото от юмруците на момчетата през младостта му.
— Съжалявам, Ема.
— Аз — много повече — отвърна тя. — Ще трябва да се откажа от мечтите си да те съблазня. — За пръв път през живота си видя лицето му да става безизразно.
— Моля?
— Е, добре, винаги съм си мислила, че като порасна… — Тя се изправи и смутено разпери ръце. — Ще ти дойда на гости, ще вечеряме на свещи, ще слушаме музика и след това ще те прелъстя. — Тя измъкна една верижка изпод блузата си. На нея висеше пластмасово пръстенче с евтино червено камъче. — Винаги съм си мислила, че ще ми бъдеш първият.
Взря се безмълвно в пръстенчето, след това я погледна в очите. В тях прочете любов за цял живот. Осъзна, че тя го разбира и не го обвинява. Пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Прошепна:
— Понякога, както в този случай, съжалявам, че съм хомосексуалист. — Повдигна ръцете й до устните си и ги целуна.
— Обичам те, Джоно.
Притисна я към себе си.
— И аз те обичам, Ема. — Един Господ знае защо, тъй като си такава грозотия. — Засмя се, притисна я към себе си и я целуна. — Хайде, Люк не е само красавец, но е и дявол в готвенето.
Ема се събуди рано и се запъти към кухнята, откъдето ухаеше на кафе и се дочуваше приглушеният звук на телевизора. Почти не бе спала и главата й бе замаяна. Почувства леко неудобство, докато стоеше на прага на кухнята и наблюдаваше как Люк маже препечени филийки пред телевизора.
Почти беше успяла да го възприеме вечерта, когато всички ядоха супа и топли сандвичи в кухнята.
Той бе добре възпитан, духовит, интелигентен и страшно привлекателен. И хомосексуалист! „Както и Джоно“ — напомни си Ема и опита да се усмихне.
— Добро утро.
Люк се обърна. Изглеждаше различен тази сутрин — с гладко сресана коса и обръснат. Носеше сиви памучни панталони, синя риза и тънка вратовръзка в по-тъмен тон. „Типичен кариерист — помисли си тя. — Пълна противоположност на Джоно.“
— Здравей. Мислех, че ще те видя следобед. Кафе?
— Благодаря. Не можах да спя. С Мариан следобед ще си търсим апартамент. А се тревожа и от реакцията на баща ми, когато Джоно му телефонира.
— Джоно се справи. — Постави кафето пред нея. — Защо не се успокоиш? Препечен хляб?
— Не. — Притисна с ръка стомаха си. — Знаеш ли какво е станало?
— Спориха дълго. — Люк погледна часовника си, след това седна до нея. — Джоно го нарече с доста имена, но не съм сигурен дали ще му е приятно, ако ги повторя.
— Ужасно. — Тя закри лицето си с ръце.
— И се закле, мисля, че каза „проклет да съм“, ако не те наглежда.
— Благословен да е.
— Накрая, и то след дълги увещания, Брайън се съгласи да посещаваш колеж тук, но… ще трябва да запазиш охраната.
— По дяволите! Няма да позволя на двете грамадни копелета да вървят по петите ми навсякъде. Тогава по-добре да се върна в „Сейнт Кетрин“. Кога ще разберете, че зад всеки храст не ме дебнат похитители? Хората дори не знаят коя съм и не ги е грижа.
— Той се тревожи. — Хвана ръката й. — Ема, понякога се налага да правим компромиси.
— Искам само да водя нормален живот — започна тя.
— Всеки от нас го иска. — Усмихна се отново, когато момичето го погледна и се изчерви. — Виж, двамата с теб държим на Джоно, така че можем да станем приятели. Така ли е?
— Така е,
— Тогава послушай първия ми приятелски съвет. Съгласи се с това, което ти предлагат. Искаш да си в Ню Йорк, нали?
— Да.
— Да посещаваш Нюйоркският университет?
— Да.
— Искаш и собствено жилище?
Тя въздъхна безсилно.
— Да.
— Е, добре, имаш ги.
— Ти си прав — каза тя след малко. — Ти си абсолютно прав. А и мога да се отърва от охраната, когато си поискам.
— Това не съм го чул. — Погледна отново часовника си. — Слушай, трябва да вървя. Кажи на Джоно, че ще напазарувам. — Грабна дипломатическото си куфарче, след това се спря. — Забравих. Тези твои ли са? — Посочи към отворената папка на кухненския шкаф.
— Да.
— Добри са. Имаш ли нещо против да ги взема и да ги покажа тук-там?
— Не си длъжен да го правиш. Само защото съм приятелка на Джоно, не означава…
— Стига. Забелязах ги, докато седях в стаята. Разгледах ги внимателно и ми харесаха. Джоно не ме е молил да ти помогна. Не би го направил.
— Наистина ли ги харесваш? — Тя изтри дланите си.
— Да. Познавам някои хора. Ако искаш, мога да те въведа в тези среди.
— Много искам. Знам, че трябва още много да уча… за това съм тук. Участвала съм в конкурси и изложби. Благодаря. Много съм ти задължена.
— До скоро. — Взе папката и излезе.
Тя остана сама, като дишаше дълбоко. Тръгваше по своя път, помисли Ема. Най-после по своя път.
Глава 19
— Наш е.
Ема и Мариан стояха прегърнати през рамо и гледаха през прозорците на току-що купеното жилище в Сохо23. Гласът на Ема звучеше тържествено.
— Още не мога да повярвам — измърмори Мариан.
— Вярвай. Шестдесет квадратни метра, лоша канализация. — Ема се изсмя и се завъртя. — Ние сме
