мисля, че не могат иначе.
Отвори вратата и отвътре се разнесе музика. Някой свиреше на пиано. Ема пое борда си от него и го опря на стената.
— Те са тук отзад. — Неуверено хвана ръката на Майкъл и го поведе по широкия бял коридор.
Никога не беше виждал такава къща, макар че не смееше да го признае. Сводести портали водеха от стая в стая, в които абстрактни рисунки се връзваха като налудничави петна върху белите стени. Дори подът беше бял и Майкъл не можеше да се освободи от усещането, че се движи в параклис.
Изведнъж над камината от бял камък видя портрет на една богиня: руса, с глезено издадени напред устни, с бяла дреха на пайети, плъзгаща са предизвикателно над пищните й гърди.
— Страхотна е.
— Това е Енджи — обясни му Ема. Неволно присви устни. — Жената на П.М.
— Да. — Обзе го странното усещане, че очите на портрета са живи и са насочени жадно към него. — Аз, ъъъ, гледах последния й филм. — Без да добави, че след това го измъчваха еротични сънища. — Върховна е.
— Да, така е. — Въпреки че не бе навършила и тринадесет години, Ема разбра какво искаше да каже с това „върховна“. Нетърпеливо дръпна ръката му и го поведе нататък.
Влязоха в единствената стая, в която тя се чувстваше уютно. В тази огромна къща-мавзолей това бе единственото място, обзаведено по вкуса на П.М. Бе боядисана в топли тонове — умело се съчетаваха червено, синьо и златисто. Върху камината бяха наредени музикалните награди, а по стените висяха златни плочи. На перваза имаше саксии с цветя. А за двете лимонови дръвчета П.М. се грижеше сам.
Баща й седеше пред красив стар малък роял, с който беше сниман филмът, чието заглавие не си спомняше. Джоно беше до него, пушейки обичайната френска цигара. По пода бяха разпилени нотни листове, върху масичката за кафе имаше голяма кана с лимонада. Чашите с топящи се парчета лед бяха оставили вече два кръга върху дървото.
— Ще запазим ритъма в целия преход — заяви Брайън. — Ще задържим бързо темпо, включват се струните и духовите, но китарата ще бъде доминиращата.
— Чудесно, но ритъмът все още не е верен. — Джоно избута ръцете на Брайън. Диамантите на двете му кутрета проблеснаха над клавишите.
Брайън измъкна цигара.
— Когато си прав, не мога да те понасям.
— Татко.
Той погледна към нея. Усмихна се, но щом съзря Майкъл, усмивката му се стопи.
— Ема. Мисля, че трябваше да ми телефонираш, щом си искала да се прибереш по-рано.
— Знам, но срещнах Майкъл. Паднах във водата и той ми помогна да прибера сърфа. — И понеже искаше да приключи с обясненията, продължи бързо: — Мисля, че ще ти е приятно да се срещнете отново.
Когато видя дъщеря си, малката си дъщеря, хванала за ръка едно момче, почти мъж, той изпита ревност.
— Отново?
— Не си ли спомняш? Баща му го доведе веднъж на репетиция. Баща му е полицаят.
— Кесълринг. — Стомахът на Брайън се сви. — Вие сте Майкъл Кесълринг?
— Да, сър. — Не знаеше как да се държи с една рокзвезда, затова остана така, търкайки длани в банските си гащета. — Когато се срещнахме с вас, бях на около единадесет. Беше страхотно.
Благодарение на сценичния си опит Брайън умело прикри болката си. Погледна към Майкъл — висок, тъмнокос, здрав и си помисли, че точно така би изглеждал и неговият син. Обаче, когато се изправи, той се усмихваше.
— Радвам се да ви видя отново. Джоно, спомняш ли си Майкъл?
— Разбира се. Успя ли да навиеш баща си за електрическа китара?
— Да. — Майкъл се усмихна, доволен, че не са го забравили. — Вземах известно време уроци, но се оказах безнадежден. Свиря все пак малко на хармоника.
— Ема, предложи кола на Майкъл. — Брайън се отпусна върху страничната облегалка на креслото и посочи към канапето. Светлината се отрази във венчалната му халка. — Седни.
— Не искам да прекъсвам работата ви.
— Това е смисълът на живота ни — отвърна Джоно, като смекчи сарказма си с усмивка. — Какво мислиш за песента?
— Върховна, както всичко, което правите.
Веждата на Джоно се повдигна сега не толкова саркастично, колкото развеселено.
— Ето едно интелигентно момче, Бри. Може би ще го задържим.
Майкъл се усмихна, без да знае дали да се чувства притеснен.
— Не, наистина харесвам целия ви репертоар.
— Не си падаш по диско.
— То не струва.
— Много интелигентно момче — реши Джоно. — А как се случи, че срещна нашата Ема на брега? — Продължи да разговаря, защото знаеше, че на Брайън му трябва време, за да се съвземе.
— Случи й се малка неприятност с една вълна и аз й помогнах да излезе. — Той омаловажи инцидента с ловкостта на тийнейджър, свикнал за заблуждава възрастните. — Тя е в много добра форма, мистър Макавой. Просто й е необходим повече опит.
Брайън успя да се усмихне и се загледа в чашата си с лимонада.
— Често ли караш сърф?
— Винаги, когато имам време.
— Как е баща ти?
— Добре. Сега е капитан.
— Чух. Трябва да си завършил гимназия вече?
— Да, сър. Дипломирах се през юни.
— Ще продължиш ли?
— Е, да. Мисля да опитам в колеж. Баща ми държи на това.
Джоно измъкна цигарите си и предложи на Майкъл. Той си взе една, но при първото дръпване силният, екзотичен дим го задави.
— Мислиш ли да поемеш пътя на баща си? — попита Джоно развеселен.
— О! — Майкъл направи нов опит да дръпне от цигарата. — Мисля, че от мен не става полицай. Баща ми е добър. Спокоен — нали разбирате? Години работи върху случая с вашия син, дори след като департаментът го приключи. — Млъкна, ужасен, че спомена за това. — Посветил се е на работата.
— Да, така. — Поуспокоен, Брайън се усмихна с онази очарователна сърдечна усмивка, която караше почитателите му да го обожават. Изпитваше силно желание да си сипе малко ром в лимонадата. — Ще го поздравиш, нали?
— Разбира се. — Майкъл почувства огромно облекчение, когато видя Ема да внася на табла разхладителна напитка. Един час по-късно тя го изпрати до колата.
— Трябва да ти благодаря, че не каза на татко колко глупава бях днес.
— Не е голяма работа.
— Напротив. — Той се… разстройва. — Погледна към високите каменни стени, които ограждаха имението. Където и да отидеше, винаги имаше стени. — Ако можеше, би ме затворил въобще.
Вдигна ръка, защото изпита силно желание да я погали по косата, но се усети и приглади своята коса.
— Сигурно се безпокои след това, което се случи на брат ти.
— Страхува се, постоянно се страхува, че някой ще се опита да ме отвлече.
— А ти?
— Не. Не вярвам, при тази охрана.
Поколеба се, преди да седне в колата. И си каза, че е невъзможно да е лапнал по нея. Боже Господи, та тя е още дете.
