превишена скорост също му костваха скъпо.
Законът е закон, обичаше да повтаря стария Лу. Слава Богу, че той самият няма намерение да става полицай.
Измъкна пискюла от шапката, преди да я захвърли заедно с тогата в неоправеното си легло. Може да е твърде сантиментално да я запази, но нали никой нямаше да знае. Изрови от чекмеджето си за бельо стара кутия от пури, където пазеше някои от най-ценните си неща. Любовното писмо, което Лори Спайкър му беше написала още в първата година на гимназията, докато не го замени с татуиран велосипедист. Контролата от билета за концерта на „Ролинг Стоунс“: толкова ценна, защото едва успя да склони родителите си да го пуснат. Погледна с усмивка капачката на първата бира, която бе изпил тайно и стигна до снимката си с Брайън Макавой.
Малкото момиченце беше удържало думата си. Снимката беше пристигнала по пощата само две седмици след незабравимия ден, в който баща му го заведе на репетиция на „Девъстейшън“. Тогава получи и новия им албум — още топла от пресите плоча. Съучениците му завиждаха седмици наред.
Майкъл се върна мислено към този ден. Спомни си колко бе развълнуван и почти усети потта, която си стичаше под мишниците му. За пръв път се замисли, че за баща му това е било ужасно тежка задача. И нехарактерна за него. Не че старецът не би могъл да оцени такива върховни неща. Просто той трябваше да отиде в репетиционната зала по полицейска работа. А капитан Лу Кесълринг никога не смесваше полицейските и личните дела.
Но този ден го беше направил.
Той си представи как баща му седеше над досиетата нощ след нощ. Доколкото Майкъл можеше да си спомни, преди или след този случай баща му никога не беше носил работа вкъщи.
Малкото момче, момченцето на Брайън Макавой беше убито. Имаше го във всички вестници и от време на време все пишеха за случая, защото полицията не успя да открие убийците.
Убийството се разследваше от баща му.
Беше в годината, когато Майкъл получи МВП16 в своя отбор от малката лига17. Тогава баща му пропусна повечето от мачовете, както и много от вечерите си.
Майкъл си помисли, че беше много отдавна. Все пак дали баща му понякога се сещаше за Брайън Макавой и за умрелия му син. Или за малкото момиче, направило снимката. Някои хора казваха, че тя е полудяла, когато е видяла какво се е случило с брат й. Но когато Майкъл се запозна с нея, тя не беше луда. Спомняше си я смътно: слабичко момиченце със светла коса, големи тъжни очи, мек глас и приятен акцент. Толкова приличаше на баща си.
Докато поставяше пискюла върху снимката, се запита какво ли е станало с нея.
Глава 14
На Ема не й се вярваше, че ваканцията вече свършва. След по-малко от седмица щеше да се върне в „Сейнт Кетрин“. Вярно, че сега й липсваше Мариан. Щеше да им отнеме седмици, за да споделят всичко, случило им се през лятото. Най-хубавото лято в живота й, въпреки че бяха прекарали само две седмици в Ню Йорк.
Бяха и в Лондон, защото групата трябваше да заснеме част от своя репетиция за нов документален филм. Пиха чай в „Риц“. Спомни си, че за пръв път бе ходила там с Бев. Присъстваше на репетициите, а докато те разговаряха за новия си албум, ядеше риба и пържени картофи в кухнята.
Направи много снимки и сега едва изчакваше да ги постави в албума си. Те щяха да й напомнят за ваканцията.
Баща й я заведе във фризьорски салон за възрастни. Това бе нещо като предварителен подарък за рождения ден. Сега дългата й до раменете коса падаше на къдрици, от което тя се чувстваше съвсем като възрастна. Тялото й се развиваше.
Ема се загледа в горнището на банския си. Гърдите й бяха малки, но едва ли щяха да я помислят за момче. И беше почерняла. Ема скучаеше през последните седмици в Калифорния, но поне щеше да се върне в училището почерняла.
А и сърфа. Предприе цяла военна акция, за да получи разрешение от баща си. Знаеше, че само на Джоно дължи яркочервения борд. Ако не беше убедил баща й, тя все още щеше да стои на брега и да гледа със завист как другите се носят по вълните.
Отначало само падаше, но поне бе по-далеч от охраната. Не разбираше защо трябва да я следват, тъй като едва ли някой подозираше коя е.
Всяка година баща и обещаваше да освободи охраната и всяка година те оставаха със сериозните си физиономии и широките си рамене. Добре, че не я последваха във водата. Излегна се на дъската и започна да гребе в студената вода. Макар и за знаеше, че я наблюдават с бинокъл, въобразяваше си, че е сама, или още по-добре с някоя от групите тийнейджъри, които се въртяха по брега.
Всеки път, когато дъската се издигаше, стомахът й се свиваше от страх. В ушите й ревът на океана се смесваше с музиката от десетки транзистори. Загледа се във високо момче с морскосин бански, което се издигна на вълната и плавно се понесе към брега. Завидя му за умението и за свободата.
Ако второто е непостижимо, реши Ема, поне ще се опита да овладее първото.
Изчакваше нетърпеливо подходящата вълна. Пое дълбоко дъх надигна се на борда, след това се изправи и смело се понесе. Задържа се около десет секунди, преди да изгуби равновесие. Когато се показа на повърхността, забеляза, че момчето в морскосиния бански я поглежда и отмята мократа си тъмна коса. Упорито се изправи на дъската.
Опита отново и отново. И всеки път само за секунди, преди вълната да изтръгне дъската изпод краката й и да я събори във водата. Всеки път се извличаше обратно на борда и с отмалели мускули гребеше и чакаше.
Представяше си как бодигардовете се забавляват от нейната несръчност. Всяко падане беше публично унижение и това я амбицираше да успее. Искаше поне веднъж да възседне вълната и да се задържи по цялото разстояние до брега.
Когато се изправи, краката й трепереха. Виждаше зеленикавата вълна с гребен от бяла пяна да завива към нея. Очакваше я с нетърпение. Беше й необходима. Да успее да се изкачи за нея щеше да бъде такъв успех.
Хвана я! Сърцето й биеше в гърлото, докато се плъзгаше. Изведнъж брегът се втурна срещу нея, видя проблясването на бинокли. Възприемаше шума на водата като музика. Свобода! За миг тя вкуси от нея.
Вълната зад гърба й я обгърна, изтласка я от дъската и я подхвърли. За един миг беше на слънце, в следващия потъна във водата. Остана без дъх, преобърна се и размаха краката и ръцете си.
Задушаваше се, но се опита да изплува. Водата над нея проблясваше, но течението я завличаше все по-надолу. Загреба безпомощно с ръце, след това потъна, завъртя се, докато повърхността оставаше над нея все така недостижима.
Докато силите я напускаха, тя се питаше замаяно дали би трябвало да се помоли. Мисъл за покаяние премина смътно през съзнанието й: „О, Господи, искрено се разкайвам за греховете си!“
Докато се премяташе безпомощно, вместо молитва в главата й зазвуча някаква песен: „Елате заедно. Точно сега. Над мен.“
Обзе я паника. Беше тъмно и чудовищата се бяха върнали. Усилията й да достигне повърхността сега бяха само безразборни размахвания. Отвори уста, за да извика, и остана така.
Усети ръце, които я обгръщаха, ужасена започна да ги отблъсква, да ги удря, както водата я удряше. Това е чудовището, което й се усмихна, което искаше да я убие, както уби Дарън. Нечия ръка обхвана врата й и червени кръгове заиграха пред очите й, когато излезе на повърхността, те избледняха до сиво.
— Отпусни се — казваше някой. — Ще те измъкна. Само се дръж и се отпусни.
Задушаваше се. Ема започна да дърпа ръката около врата си, преди да разбере, че не тя й отнема въздуха. Сега видя слънцето и когато мъчително си пое дъх, въздухът раздра гърлото й. Беше жива. Сълзите й бяха колкото от срам, толкова и от благодарност.
— Ще се оправиш.
Тя постави ръката си върху ръката около нея.
