я захвърли и вероятно заради това я остави с подчертано внимание на стойката. — За какво бихте желали да говорите с мен?
— Само няколко детайла, които искам да обсъдим отново. Знам, че се повтарям.
— Няма значение.
— Бих желал да поговоря отново и с Ема.
— Нищо не може да ви каже.
— Може би все още не съм задал точните въпроси.
Брайън прокара пръсти през косата си. Беше я намалил доста.
— Дарън е мъртъв, а не искам да рискувам душевното състояние на Ема. В момента то е деликатно. Тя е само на шест години и за втори път през живота си се разделя с близки хора. Сигурно сте прочели, че с жена ми се разделихме.
— Съжалявам.
— За Ема е по-тежко. Не искам отново да я разстройвам.
— Няма да настоявам. — Трябваше да отложи предложението за хипноза.
Доволна от ролята си на домакиня, Ема заведе Майкъл при баща си.
— Татко, това е Майкъл.
— Здравей, Майкъл.
— Здравейте. — Момчето се смути и само се усмихна.
— Обичаш ли музиката?
— О, да. Имам много ваши плочи. — Искаше да помоли за автограф, но се страхуваше, да не изглежда смешен. — Страхотно беше да ви чуя да свирите! Няма по-велики от вас!
— Благодаря.
Ема им направи снимка.
— Татко ще ти изпрати снимката — обеща тя, загледана в нащърбения му преден зъб.
Когато Лу си тръгна от репетицията заедно с Майкъл, той почувства първите признаци на главоболие, придружено от болезнено чувство за безсилие. Удържа обещанието си да не настоява. Нямаше и такава възможност. Още в момента, в който спомена нощта, през която беше убит брат й, погледът на Ема стана празен и тялото й се вкамени. Беше убеден, че тя е видяла или чула нещо, но споменът за това вече беше изличен. Помнеше само чудовища и ръмжащи сенки.
Не искаше да признае, че делото зависи от уплашеното до смърт шестгодишно момиченце. Психиатрите, с които се консултира, не му даваха големи надежди. Те смятаха, че е възможно детето никога да не си спомни какво се е случило в онази нощ.
„Остава ни само човекът с пиците“ — помисли си Лу мрачно. Два дни им бяха необходими, за да открият магазина и продавача. Той веднага си спомни поръчката, защото я бе сметнал за шега. За щастие си спомни и името на клиента.
Човекът, поръчал толкова пици през онази нощ — Том Флетчър, свиреше на алт и тенор саксофон с различни групи. Изминаха седмици, докато успеят да го открият, след това още седмици, за да изготвят необходими документи и върнат музиканта от турнето му в Джамайка.
Лу предпочете да заложи на тази карта. Който и да е бил в стаята на Дарън, не беше слязъл по главното стълбище, нито бе скочил от прозореца. Тогава оставаше стълбището към кухнята, където Том Флетчър се е опитвал да убеди продавача да изпрати петдесет пици.
— Ей, татко, това беше върхът! — Майкъл повлече бавно крака по тротоара, за да продължи удоволствието още малко. Отвори вратата на бащиния си Чевъл–68 и се загледа в горните прозорци на сградата зад гърба си. — Всички момчета ще ми завиждат, като разберат. Нали мога да им кажа? Вече знаят, че ти се занимаваш със случая.
— Да. — Лу замислено притисна основата на носа си. Не беше сигурен дали главоболието се дължи на напрежението, или на оглушителната музика в залата. — Всички знаят. — Нали беше успял да се пребори с три пресконференции.
— Защо имат охрана? — Пожела да узнае Майкъл.
— Каква охрана?
— Тази. — Докато баща му сядаше на шофьорското място, Майкъл посочи към четирима мъже с тъмни костюми и широки рамене, близо до входа на сградата,
— По какво разбра, че са охрана?
— Хайде, де! Можеш да ги наречеш и ченгета. Дори ченгета под наем.
Лу не знаеше дали да се намръщи, или да се засмее. Как ли би се почувствал капитанът, ако научи, че единадесет годишни хлапета разпознават цивилните ченгета.
— За да не допускат хората да правят скандали и за да не ги нападат. А и малкото момиче — добави Лу. — Някой може да го отвлече.
— Искаш да кажеш, че ги охраняват през цялото време?
— Да.
— Кошмар — промърмори Майкъл. Вече не беше сигурен, че желае да стане рокзвезда. — Мразя да ме наблюдават хора през цялото време. Как би могъл да имаш някакви тайни?
— Трудно е.
Докато баща му се отдалечаваше от тротоара, Майкъл хвърли последен поглед назад.
— Ще отидем ли в закусвалните Макдоналд?
— Да. Разбира се.
— Предполагам, че тя не би могла да отиде там.
— Коя?
— Малкото момиче. Ема. Предполагам, че тя не би могла да отиде в Макдоналд.
— Не. — Лу разроши косата му. — Предполагам, че не може.
Само след няколко минути Майкъл седеше с хамбургер със сирене, пържени картофи и шейк. Лу отиде до телефонната кабина. През прозореца на кабината виждаше Майкъл да добавя кетчуп на хамбургера си.
— Кесълринг — каза той. — Връщам се след час.
— Лоша новина те кача, Лу.
— Какво се е случило?
— Флетчър — твоят човек с пиците.
— Не се ли е върнал в Лос Анджелис?
— Пристигнал е. Изпратих двама униформени полицаи тази сутрин. Изглежда, са закъснели с шест часа. От толкова време е бил мъртъв.
— Мамка му!
— Изглежда като от свръх доза наркотици. Намерихме у него висококачествен хероин. Очакваме доклада на следователя.
— По дяволите! — Удари силно с ръка по стената на кабината, така че минаващата отвън майка накара трите си деца да се разбързат. — Момчетата от лабораторията прегледаха ли хотелската му стая?
— Огледаха всичко.
— Дай ми адреса. — Порови за бележника си. — Ще оставя момчето си вкъщи и после ще се отбия там.
Лу си записа, изруга отново и окачи слушалката. Отвори вратата и за да се успокои поне малко, се облегна на нея. През прозореца виждаше как синът му се справя с хамбургера.
Глава 13
„Още две седмици! — мислеше си Ема. — Още две дълги, скучни, отвратителни седмици!“ След това започва лятната ваканция. Ще се види с баща си, Джоно и останалите. Щеше да диша, без да й се напомня, че дишането е дар от Бога. Щеше да мисли, без да я предпазват от нечисти помисли. Доколкото можеше да разбере, монахините имаха твърде много нечисти помисли, защото иначе не биха били толкова сигурни, че всеки друг ги има.
