— Само идея, Бри. — Пит протегна ръка, след това я отпусна върху облегалката на креслото.
— Дори и да смятам, че ще й помогне, едва ли ще се съгласи.
— Може би се нуждае от още малко време. Изминали са само два месеца.
— Станаха три, миналата седмица. Ох, Господи!
Пит стана, за да долее уиски в чашата на Брайън. Подаде му я и му помогна да седне в креслото.
— Нищо ли не си чул от полицията?
— Говоря често с Кесълринг. Не са напреднали. Това сякаш влошава нещата. Да не знаеш кой го е направил.
Пит седна отново. Трябваше да приключат със случая и да вървят напред.
— Как е Ема?
— Кошмарите спряха. След няколко седмици ще свалят и гипса. Надявах се, че училището ще й помогне, но тя непрекъснато мисли за това.
— Не си ли е припомнила още нещо?
Брайън поклати глава.
— За Бога, Пит, не знам дали е видяла нещо, или просто е сънувала лош сън! За Ема всичко е чудовища. Искам да го забрави. По някакъв начин и ние ще трябва да го забравим.
Пит замълча за момент, обмисляйки как да продължи.
— Това е една от причините, поради която съм тук. Не искам да те насилвам Бри, но компанията за грамофонни плочи много би желала турнето да започне с пускането на новия албум. Отказах им, но се питам дали няма да е добре за теб?
— Турнето ще означава да оставя Бев и Ема.
— Ясно ми е. Не ми отговаряй сега. Помисли си. — Извади цигара и я запали. — Ако ти и момчетата желаете, можем да направим турне в Европа, Америка и Япония. Може би точно работата ще ти помогне.
— И плочите ще се продават.
Пит се усмихна.
— Така си е. Няма да достигнете топлистата, ако с пускането на албума не тръгнете на турне. Като говорим за плочи — подписах договор с новото момче — Робърт Блекпуул. Мисля, че ти споменах.
— Да. Каза, че очакваш много от него.
— Точно така. Ще ти хареса стила му, Бри и заради това те моля да му позволиш да запише „Полет“.
Брайън изненадано го погледна.
— Винаги сами изпълняваме нашите песни.
— Това беше досега. Но би било добре за бизнеса, ако включите и други изпълнители. — Пит изпитателно го наблюдаваше. Усети, че е по-отзивчив и настоя. — Ти не включи това парче в последния албум, а то е подходящо за Блекпуул. Нищо лошо няма, ако друг запише песен, написана от теб и Джоно.
— Не знам. — Потърка очите си. Изглежда, че нямаше значение. — Ще го обсъдим с Джоно.
— Вече го направих. — Пит се усмихна. — Няма нищо против, ако ти си съгласен.
Брайън откри Бев в стаята на Дарън. Влезе вътре, въпреки че му костваше много. Опита се да не гледа към празното креватче, към подредените играчки по рафтовете, към голямото мече, което бяха купили заедно още преди раждането на Дарън.
— Бев. — Постави ръка върху нейната. Тя дори не го погледна.
Беше ужасно слаба. Лицето й бе загубило част от красотата си. Скулите й бяха силно очертани, блясъкът на очите й, косите и свежестта на кожата бяха изчезнали. Едва се сдържа да не я сграбчи и да я разтърсва дотогава, докато възвърне живота в нея.
— Бев, мислех, че ще слезеш долу за чаша чай.
Тя усети миризмата на алкохол. Доповръща й се. Как можеше да седи, да пие и да съчинява музика? Отдръпна ръката си от неговата и я сложи в скута си.
— Не искам чай.
— Има новини. П.М. се е оженил.
Погледна го с безразличие.
— Надява се да му погостуваме. Иска да ни покаже къщата си на Крайбрежието и самоуверената си жена.
— Никога няма да се върна там. — В гласа й прозвуча такава ярост, че той почти отстъпи назад. Смая го обаче не толкова реакцията, колкото отвращението, което прочете в очите й.
— Какво искаш от мен? — Наведе се и хвана с две ръце люлеещия се стол. — Какво, по дяволите, искаш?
— Просто да ме оставиш на мира.
— Оставил съм те! Оставих те да седиш тук часове наред. Оставих те на мира, когато така страшно се нуждаех от подкрепата ти. Поне веднъж да се беше обърнала към мен. Дявол да го вземе, Бев, той беше и мой син!
Тя безмълвно заплака. Когато посегна към нея, рязко се отдръпна.
— Не ме докосвай! Не мога да го понеса.
Той се изправи, а Бев се промъкна от стола към креватчето.
— Не можеш да понасяш докосването ми. — Гневът му нарастваше. — Не можеш да понасяш да те гледам или да ти говоря. С часове седиш тук, като че ли си единствената, която скърби. Време е да престанеш, Бев.
— На теб ти е лесно, нали? Грабна одеялото от креватчето и го притисна към гърдите си, Можеш да си седиш, да пиеш и да пишеш песните си, сякаш нищо не се е случило. За теб е толкова лесно!
— Не. — Уморено притисна с пръсти очите си. — Но не мога да спра да живея. Той умря и аз нищо не мога да променя.
— Не, не можеш. — Отчаянието отново се надигна и раздразни кървящата рана. — Ти настояваше за онова парти. Постоянните тълпи в дома ни. Семейството никога не ти е било достатъчно. И сега той е мъртъв. Непрекъснато ти трябваше нещо: повече хора, повече музика. Винаги повече. И един от твоите гости уби моето бебе.
Той занемя. Едва ли би изпитал такава остра болка, ако бе изтръгнала с нож сърцето му. Бяха се изправили един срещу друг, разделени от празното креватче.
— Той не е пускал чудовищата вкъщи.
Ема стоеше на прага с потъмнели от ярост очи и пребледняло лице, а в ръката й се полюляваше ученическата чанта.
— Татко не е пускал чудовищата.
Преди Брайън да успее да отговори, тя изтича по коридора ридаейки.
— Добре я свърши — процеди през зъби той. — Щом искаш да те оставя на спокойствие ще взема Ема и ще замина.
Опита се да извика след него, но не можа. Изморена, твърде изморена, се отпусна отново в стола люлка.
Наложи се дълго да успокоява Ема. Когато най-после заспа, изтощена от сълзите, той започна да телефонира. Взел веднъж решение, потърси Пит.
— Утре тръгваме за Ню Йорк — съобщи накратко. — Двамата е Ема. Ще останем при Джоно за няколко дни. Трябва да й намеря добро училище и да уредя охраната. Щом свърша с това, отиваме в Калифорния и започваме репетиции. Уреди турнето, Пит и нека бъде продължително. — Отпи жадно. — Готови сме да продължим рока.
Глава 12
— Не иска да се връща обратно. — Брайън наблюдаваше Ема, която се разхождаше с фотоапарат в ръка из репетиционната зала. Беше й я подарил при мъчителното сбогуване в девическото училище „Сейнт Кетрин“, на север в щата Ню Йорк.
