— Едва от месец е там? — напомни му Джоно. Усети съжаление към малкото момиче, което фотографираше китарата на Стиви, поставена на стойка в ъгъла. — Дай й малко време да се приспособи.
— Изглежда, че само това прави — приспособяваме се. — Бяха минали осем седмици от раздялата с Бев. Той тъгуваше непрекъснато за нея. Жените, с които преспиваше, му действаха като наркотик, а наркотиците — като жени. И двете само временно облекчаваха болката.
— Защо не й телефонираш? — Толкова отдавна бяха приятели, че Джоно четеше мислите му.
— Не. — Беше го обмислял неведнъж. Вестниците коментираха раздялата им и новите му връзки. Питаше се какво още биха могли да си кажат с Бев, без да влошат нещата. — Безпокоя се за Ема и турнето.
— Всичко ще е наред. — Джоно се загледа в Енджи. — С някои изключения.
Брайън само сви рамене и започна да натиска безразборно клавишите на пианото.
— Ако получи роля в киното, ще престане да ни се пречка.
— Гадна малка кучка! Не вижда ли, че го прави на маймуна! — Джоно наклони глава и започна да имитира превзетия й говор: — Много, много сладко, миличко!
— Успокой се! Докато П.М. е луд по нея, ние ще трябва да я понасяме. А имаме и по-сериозни грижи от малката Енджи. — Загледа се в Стиви, който се връщаше в залата.
Брайън беше забелязал, че той твърде много се задържа в тоалетната. Причината едва ли бе в бъбреците му. Независимо какво си бе инжектирал или погълнал този път, беше силно дрогиран. Заблъска струните на китарата, но не се чу никакъв звук, тъй като усилвателите бяха изключени.
— Ще трябва да изчакаш, докато премине действието на наркотика, ако искаш да говориш с него — каза Джоно. — Разбира се, ако можеш да го хванеш недрогиран. — Искаше да добави още нещо, но реши, че Брайън има достатъчно грижи. И едва ли Щеше да го зарадва, ако му кажеше какво бе чул, преди да напусне Ню Йорк.
Джейн Палмър пишела книга. Разбира се, някой друг щеше да свърши работата — да свърже думите в изречения. За нея бяха важни парите. А каквото и да е казала, вероятно нямаше да се хареса на Брайън. Реши, че е по-добре Пит да се заеме с това и да не го занимава поне докато свърши турнето.
Ема почти не обръщаше внимание на репетицията, която беше в разгара си. Десетки пъти беше слушала всички песни. Повечето бяха от албума, който нейният Татко и другите записваха предишния път в Калифорния. Тогава ходи в студиото няколко пъти. Веднъж Бев доведе и Дарън.
Не искаше да си спомня за Дарън, твърде много я болеше. След това обаче я обхвана чувство за вина от това, че се опитваше да го зачеркне от мислите си.
Чарли също й липсваше. Беше го оставила в Лондон, в креватчето на Дарън. Надяваше се, че Бев ще се грижи за него. И може би един ден, когато се върнат вкъщи, тя ще й говори отново и ще се смее, така както се смееше преди.
Не разбираше много от покаяние, но си мислеше, че беше справедливо да остави Чарли.
Тревожеше я и училището. Беше уверена, че щом ще бъде разделена от всички, които обичаше, това е мястото за наказание, задето не изпълни обещанието си да се грижи за Дарън.
Спомняше си как я наказваше майка й — виковете и ударите. Но нищо не можеше да се сравни с терзанията, които преживяваше сега.
„Татко не го нарича наказание“ — размишляваше тя. Каза й, че отива в добро училище, където ще получи добро образование. И където ще бъде на сигурно място. Бодигардовете непрекъснато щяха да я наблюдават. Ема ги ненавиждаше: едри, мълчаливи мъже. Не приличаха на Джоно и другите. Искаше да пътува от град на град със състава, дори и със самолет. Харесваше и хотелите: можеше да скача по леглата и да си поръчва чай от хотелските офиси. Но трябваше да се върне отново в училището при сестрите с ласкави очи и решителни ръце, към сутрешните молитви и уроците по граматика.
Погледна баща си, който започваше „Солджър блус“. Още една песен за войната: груби стихове, остър и насечен ритъм. Не разбираше защо песента я привлича. Може би заради чинелите на П.М. или страстната китара на Стиви. Когато започна дуетът на Джоно и Брайън, тя вдигна фотоапарата си. С огромно удоволствие правеше снимки и се справяше с лекота за дете на нейната възраст. Може би за да заглуши угризенията си, че я изпраща в това мрачно училище, Брайън бе избрал твърде скъп и сложен фотоапарат.
— Ема.
Обърна се и видя висок мургав мъж. Не беше от охраната, но й се стори познат. И тогава си спомни. Усмихна се, защото в болницата той беше толкова внимателен с нея.
— Помниш ли ме? — попита Лу.
— Да. Вие сте полицаят.
— Правилно. — Хвана момчето до него, стараейки се да отвлече вниманието му от репетиращата група. — Това е Майкъл. Говорихме за него.
Погледна го с интерес, но беше прекалено срамежлива, за да го попита за летните кънки и падането от покрива.
— Здравей.
— Здрасти. — Погледна я, усмихна се, а очите му отново се приковаха в четиримата мъже в центъра на залата.
— Трябва да включим и валдхорни — започна Брайън след сигнала за почивка. — Не мога да получа пълна звучност без тях.
Когато забеляза човека до Ема, сърцето му сякаш спря да бие.
— Лейтенант?
— Мистър Макавой. — Лу погледна предупредително сина си й прекоси залата. — Съжалявам, че прекъсвам репетицията ви, но исках да поговоря отново с вас и с вашата дъщеря, ако е възможно.
— Дали…
— Не. За съжаление мога да добавя съвсем малко към това, което вече знаете. Но бих ли могъл да разполагам с няколко минути от времето ви?
— Разбира се. Момчета, не желаете ли да отидете на обяд?
— Да те изчакам — предложи Джоно.
— Не. — Брайън го потупа по рамото. — Благодаря.
Ема улови израза в очите на Майкъл. Беше го виждала толкова пъти в очите на момичетата от училището, когато узнаеха кой е баща й. Сви леко устни. Харесваше лицето му, леко гърбавия му нос и светлите сиви очи.
— Искаш ли да се запознаеш с тях? — попита го тя.
Момчето изтри потните си длани в джинсите.
— Да. Би било върхът.
— Надявам се, че няма да имате нищо против — каза Лу на Брайън, като разбра, че Ема му е спестила молбата. — Доведох и сина си. Не е съвсем по правилата, но…
— Разбирам. — Погледна със завист момчето, докато Майкъл възторжено изучаваше Джоно. Дали и Дарън щеше да е такъв жив и як на единадесет? — Ще му изпратя новия албум. Започват да го продават едва след две седмици. Ще стане героят на училището.
— Много любезно от ваша страна.
— Няма нищо. Убеден съм, че вие отделихте повече време за Дарън, отколкото се изисква от вас.
— Службата и на мен, и на вас не е от девет до пет, мистър Макавой.
— Вярно е. Но винаги съм мразил ченгетата. — Усмихна се леко. — Предполагам, че с всеки е така, докато не му потрябва полиция. Наел съм местна детективска фирма, лейтенант.
— Да, знам,
Брайън за пръв път от дълго време се засмя непринудено.
— Да, предполагам, че знаете. Те ми докладваха, че сам сте свършили много повече, отколкото петте ченгета през последните месеци. А това е единственото нещо, което те успяха да ми кажат, че не знаете. Човек би помислил, че имате личен интерес да ги откриете.
— Такова хубаво момченце беше, мистър Макавой.
— Да, за Бога, беше хубав! — Погледна китарата, която все още държеше. Изпита огромно желание да
