За няколко безценни седмици щеше да се върне в реалния свят. Ню Йорк! Ема затвори очи и се опита да си представи от тихата си стая грохота и напрежението на този град. С въздишка се отпусна на бюрото. Ако я видеше сестра Мери Алис, би счупила линията на гърба й. Не залягаше над спреженията на френските глаголи, както би могло да се предположи, а гледаше към зелените поляни й високите каменни стени, които отделяха училището от грешния свят.
Помисли си, че частица от тоз грешен свят бе проникнала и тук. Тя беше грешна. Мариан Картър, с която деляха стаята, беше също такава грешница. Без Мариан дните й в „Сейнт Кетрин“ биха били истинско мъчение.
Като си помисли за своята забавна червенокоса съквартирантка и най-добра приятелка, Ема се засмя. Тя със сигурност беше грешница и дори в момента се покайваше за последното си прегрешение. Карикатурата, която Мариан беше нарисувала на игуменката, й струваше два часа чистене на баните.
Ако не беше това момиче, тя вероятно би избягала, въпреки че едва ли имаше къде да отиде.
Искаше й се да замине при баща си, но той веднага щеше да я върне обратно.
Не беше честно. Щеше да навърши тринадесет години, а бе затворена в това допотопно училище да спряга глаголи, да зубри катехизис и да прави дисекции на жаби. Отвратително.
Не мразеше монахините. Може би само надзирателката — сестра Имакюлита14. Но коя от ученичките не я мразеше — заради синкавите устни, голямата брадавица й удоволствието, с което им възлагаше допълнителна работа и за най-дребното провинение. Обаче, когато сподели с татко за сестра Имакюлита, той само се засмя.
Тъгуваше за баща си. Липсваха й и останалите. Искаше да се прибере вкъщи. Но не знаеше къде точно е нейният дом. Често си спомняше за къщата в Лондон, където бе толкова щастлива. Мислеше си за Бев и не разбираше защо баща й никога не говори за нея. Щом толкова я мрази, защо не се разведат. Родителите на някои момичета в училището бяха разведени, но не драматизираха нещата.
Понякога си мислеше и за Дарън — сладкото малко братче. Едва си спомняше лицето и гласа му. Но в сънищата й той оживяваше.
Почти бе забравила преживяното през нощта, в която беше умрял. Монахините се стремяха да прогонят от главите на малките момичета разни езически глупости, като чудовищата. Но когато беше болна или разтревожена, отново имаше кошмари — припомняше си ужаса, който бе изпитала, докато вървеше по тъмния коридор, страшните звуци, черните чудовища, сграбчили Дарън.
Мариан бавно влезе в стаята и протегна напред ръцете си,
— Съсипани! — Отпусна се на леглото си. — Кой френски граф би ги целунал?
— Тежко ли беше? — попита Ема развеселена,
— Пет бани! От-вра-ти-тел-но. Уф! Когато напусна това заведение, ще си взема икономка. — Легна по корем на леглото.
Ема само се засмя, забавлявайки се от странния й американски акцент.
— Чух разговора на Мери Джейн Уитърспуун с Тереза О’Мали. Тя щяла да го направи с приятеля си това лято, когато се прибере вкъщи — продължи Мариан.
— Кой щял да го направи?
— Какво? Мери Джейн или Тереза?
— Мери Джейн, глупачке. Тя е на шестнадесет и е добре развита.
Ема погледна намръщено към плоските си гърди. Питаше се дали на шестнадесет щеше да има гърди като на Мери Джейн. И дали ще си има приятел, който да се интересува от тях.
— А ако забременее както Сюзън миналата пролет?
— О, родителите на Мери Джейн ще се погрижат. Те са страшно богати. Във всеки случай тя е взела предпазни средства. Диафрагма.
— Всеки има диафрагма.
— Не такава, глупаче. Противозачатъчна.
— О! — Както винаги, Ема беше впечатлена от големите познания на Мариан.
— Слагаш си я нали, вътре в онова място и тя убива сперматозоидите. От умрели сперматозоиди не се забременява. — Мариан се обърна и се прозя. — Чудя се дали сестра Имакюлита някога го е правила.
Това окончателно прогони тъжните мисли на Ема.
— Не вярвам. Сигурна съм, че се къпе в монашеските си одеяния.
— По дяволите, щях да забравя. — Мариан се претърколи отново, започна да рови в джоба на измачканата си униформа и измъкна половин пакет „Марлборо“. — Открих съкровището в клозета на втория етаж. — Бързо скочи, за да потърси кибрит в чекмеджето с бельо. — Някой ги беше скрил зад казанчето.
— Ти ги взе?
— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Аз си помогнах. Заключи вратата, Ема.
Разменяха си запалената цигара и малки кълбенца дим заизлизаха от отворения прозорец. Вкусът не им харесваше особено, но продължиха упорито да пушат. Цигарите ги караха да се чувстват пораснали — нещо, за което копнееха.
— Още две седмици — каза Ема замечтано.
— Ти отиваш в Ню Йорк. Мен отново ме пращат на лагер.
— Щом сестра Имакюлита не е там, не може да е толкова лошо.
— И това е нещо. — Мариан се опита да държи цигарата като изтънчена дама. — Надявам се да прекарам две седмици при баба. Тя поне е от спокойните.
— Ще направя много снимки.
Мариан кимна, докато разсъждаваше за бъдещето.
— Когато завършим и напуснем това място, ще си намерим апартамент или в Гринидж Вилидж15, или в Лос Анжелес. Някакво спокойно място. Аз ще съм художник, а ти — фотографка.
— Ще даваме партита.
— Най-големите. Ще имаме страхотни дрехи. — Тя погледна униформата си. — И никакви карета.
— Да пукна, ако нося карета.
— Само още четири години.
Ема се загледа през прозореца. Трудно й беше да мисли за години, когато не знаеше как да издържи през следващите две седмици.
На хиляди мили от Ема, Майкъл Кесълринг се оглеждаше в тога и академична шапка. Не можеше да повярва. Беше свършил. Гимназията беше зад гърба му и животът започваше. Разбира се, след това идваше колежът. Но дотогава имаше цяло едно лято.
Вече бе възрастен, на осемнадесет години — може да пие, да гласува и благодарение на президента Картър, нямаше да получи повиквателна от военните, която да обърка плановете му. Каквито и да бяха те.
Все още нямаше никакви планове за бъдещето си. Работеше в магазина за тениски на Бъзард. Но, разбира се, нямаше намерение да прекара целия си живот там.
Страхуваше се от момента, когато щеше да съблече тогата и свали шапката. Сякаш се разделяше с детството. Подържа ги в ръка и отгледа стаята си. Цареше пълен хаос — нахвърлени дрехи, купища плочи. Откакто майка му се бе отказала да подрежда стаята, бе донесъл и списания „Плейбой“. Тук бяха и грамотите, спечелени на бейзбол и бягане. Спомни си, че точно те бяха убедили Роз Ан Марковиц да седне зад гърба му на старичкия мотоциклет и да му се отдаде на мелодията на Джо Кокър „Чувствам се добре“.
Имаше здраво, атлетично тяло, дълги крака и бързи рефлекси. Съвсем като баща си, както подчертаваше майка му. Той също мислеше, че в някои отношения прилича на стареца. С него често имаха разправии — заради дългите коси, дрехите, политиката, ученическия час. Капитан Кесълринг беше педант.
Майкъл предполагаше, че причината е в професията на баща му. Спомни си, че когато по невнимание внесе цигара с марихуана вкъщи, той цял месец не му позволи да излезе. А и няколкото квитанции за
