— Беше глупаво — успя да каже.
— Но отначало беше страхотна. — Бързо и малко задъхано се изкиска той.
Така беше, установи и тя и реши поне да не се унижава повече, като показва, че й е лошо. Най-после стигнаха пясъка — горещия, груб пясък. Спасителят й я положи на него. Първите лица, които видя обаче, бяха на бодигардовете. Твърде отпаднала, за да говори, тя само ги изгледа яростно. Не можа да ги накара да се върнат, но поне нямаше да дойдат по-близо.
— Ще трябва да полежиш известно време.
Ема обърна главата си и изплю малко морска вода. Разпозна песента, която се носеше наоколо — „Хотел «Калифорния»“ на Игълс. Във водата също бе чула музиката, но не можеше да си припомни нито думите, нито мелодията. Изкашля се отново, присви очи от блясъка на слънцето и се загледа в спасителя си.
Сети се, че това е момчето с морскосиния бански и му се усмихна благодарно. От тъмната му коса се стичаше вода. Очите му бяха тъмносиви, но бистри като езера.
— Благодаря.
— Разбира се. — Седна долу до нея, чувствайки се неловко в ролята на спасител. Момчетата със седмици щяха да му се подиграват. Но и не мажеше просто да я остави така. Беше още дете. „Красиво дете“ — помисли си той и се почувства още по-непохватно. Потупа я по рамото и установи, че имаше най- огромните и най-сините очи, които беше виждал.
— Сигурно съм загубила сърфа си.
Той погледна към морето.
— Не. Фред го изважда. Хубав сърф.
— Знам. Имам го от две седмици.
— Да. Виждал съм те наоколо. — Погледна я. Тя се бе подпряла на лакът и мокрите къдрици падаха върху гърба й. Гласът й беше приятен, успокояващ и мелодичен.
— Англичанка ли си?
— Ирландка. Тук сме още няколко дни. — Въздъхна, когато момчето Фред извлече борда й. — Благодаря. — Като не знаеше какво още да добави, тя се зае да почиства влажния пясък от коляното си.
Момчето с морскосиния бански махна с ръка на Фред и останалите и те се отдалечиха.
— Щом баща ми научи за това, ще ми забрани да излизам със сърфа.
— Защо пък трябва да научи?
— Винаги разбира. — Стремеше се да не поглежда към бодигардовете си.
— Всеки е падал. — „Хубави очи“ — помисли си отново и обърна погледа си към океана. — Много добре се справяше.
— Наистина ли? — Тя се изчерви. — Ти си чудесен. Гледала съм те.
— Благодаря. — Усмихна се и откри счупения си зъб. Ема се загледа в него и изведнъж си спомни.
— Ти си Майкъл.
— Да. — Учуди се той. — Откъде знаеш?
— Не си ли спомняш? — Тя се изправи. — Аз съм Ема. Ема Макавой. Баща ти те доведе в репетиционната зала един следобед.
— Макавой? — Майкъл прокара ръка през мократа си коса. — Брайън Макавой? — При споменаването на името Ема се огледа неспокойно, за да се увери, че никой не го е чул. — Помня те. Изпрати ми снимка. Още я пазя. — Очите му се присвиха, когато погледна зад рамото си. — Значи заради това са тук — измърмори той, като изгледа бодигардовете. — Мислех, че са от отдела за наркотици.
— Бодигардове — унило каза, след това сви рамене. — Баща ми се тревожи.
— Да. Сигурно. — В съзнанието му изплува снимката на малкото момче. Не знаеше какво да каже.
— Спомням си баща ти. — Каза тя, като чертаеше кръгове по пясъка. — Беше дошъл в болницата да ме види след смъртта на брат ми.
— Сега е капитан — обясни Майкъл.
— Чудесно. — Бе възпитана да се държи любезно. — Ще му предадеш поздрави, нали?
— Разбира се. — Темите за разговор бяха изчерпани и в настъпилата тишина се разнесе шумът на прибоя. — Искаш ли кока-кола или нещо друго? — попита Майкъл.
Погледна го изненадано. За пръв път в живота си приказваше с момче повече от пет минути, въпреки че бе израснала сред мъже. Но да ти предложи кола момче, само няколко години по-голямо, беше изключително преживяване. Щеше да приеме с удоволствие, но изведнъж се сети за бодигардовете.
— Благодаря, но по-добре да вървя. Татко трябваше да ме вземе след два часа, но не мисля, че съм в състояние да изляза повече със сърфа. Ще му се обадя да дойде по-рано.
— Аз мога да те закарам. — Неспокойно раздвижи рамене. Глупаво бе да се притеснява за едно дете. Но не си спомняше да е бил по-нервен. — Ще те закарам вкъщи. — Продължи, защото Ема го гледаше. — Ако искаш.
— Вероятно имаш други планове.
— Не. Не, наистина.
Ема се зарадва, но после си помисли, че той сигурно иска да види баща й. Момче като него — сигурно е на осемнадесет — не би могло да се интересува от нея. Но дъщерята на Брайън Макавой е друго нещо. Пресилено се усмихна и се изправи на крака. Беше спасил живота й. Ако можеше да му се отплати чрез нова среща с баща си, ще трябва да го направи.
— Ще ми бъде приятно да ме закараш.
— Не е голяма работа. — За малко да падне от вълнение и си каза: „Ще ме помисли за мухльо.“
— Тук съм след минута. — Ема се втурна към бодигардовете, събирайки по пътя плажната си хавлия в торба.
— Приятелят ми ще ме откара вкъщи — заяви им твърдо тя.
— Мис Макавой. — Бодигардът на име Мастърс се покашля. — По-добре ще е да се обадите на баща си.
— Не е необходимо.
Вторият бодигард, Суини, избърса потното си чело.
— На баща ви няма да хареса, ако се возите с непознати.
— Майкъл не ми е непознат. — Не й беше приятно да им говори с такъв тон, но не можеше да се остави да я унижават пред Майкъл. — Баща ми също го познава. Баща му е капитан в полицията. — Нахлузи си тениската с цветовете на небесната дъга над банския. — Вие и без това ще ни следвате. — Тя се обърна и се върна при Майкъл, който чакаше със сърфовете в ръце.
— Не се тревожи. — Суини постави ръка на рамото на Мастърс. — Нека да дадем на детето малко свобода.
Бензинът му беше на свършване, когато се изкачи пред високата желязна ограда в Бевърли Хилс. Видя изненадата, изписана върху лицето на пазача, преди да включи автомата и вратите да се отворят. Когато потегли по широката алея, съжали, че е само по сандали и старата фланела върху банския си.
Къщата беше от розов камък и бял мрамор, четирите високи етажа заемаха повече от един акр18. Входните врати бяха с двойни сводове и стъклописи. Не знаеше дали да се разсмее, или да се учуди на пауна, който пристъпваше важно по тревата.
— Хубаво място.
— То е на П.М. Или на жената на П.М. — И самата Ема се почувства неловко от мраморните лъвове в естествен ръст, които очертаваха входа. — Принадлежало е на някого от киното… никога не можах да запомня кой… но Енджи го повтаря непрекъснато. Тя снима филм в Европа, така че ние останахме няколко седмици. Имаш ли време да влезеш вътре?
— Ъъ, да. Имам време. — Погледна намръщено пясъка по краката си. — Ако мислиш, че е добре.
— Разбира се. — Тя излезе от колата — същият Чевъл–68, с който Лу някога беше карал сина си до репетиционната зала.
Изчака Майкъл да свали сърфа от багажника и се заизкачва по стълбите. — Ще трябва да кажа на татко какво се случи. Нали нямаш нищо против, ако омаловажа нещата. Нали разбираш?
— Да. — Усмивката му накара сърцето й да забие. — Родителите винаги драматизират нещата. Но
