— Може би ще се видим утре на брега.
В детските гърди сърцето й трепна съвсем по женски.
— Може би.
— Бих могъл да ти обясня някои неща за сърфа.
— Би било чудесно.
Той влезе в колата и си поигра с ключовете, преди да запали.
— Благодаря ти за всичко. Наистина беше вълнуващо да се срещна отново с баща ти.
— Няма защо. Довиждане, Майкъл,
— Да. До скоро. — Подкара на три лентовата алея и едва не навлезе в поляната, докато я гледаше в огледалото.
След това ходеше всеки ден на брега, но тя повече не се появи.
Глава 15
Имаше на разположение един час до вечерната проверка. Един час преди сестра Имакюлита да тръгне тихо по коридорите с черните си удобни обувки, да пъхне покрития си с брадавици нос във всяка стая, за да е сигурна, че навсякъде цари тишина, а дрехите са подредени в гардеробите.
Ема се страхуваше, че времето няма да им стигне.
— Готови ли са вече?
— Мисля, че не са=
Мариан присви очи. Отмерваше с крак ритъма, докато слушаше последния албум на Били Джоел. Той беше прав — момичетата католички започваха много късно.
— Ема, ледът на ухото ти седи от двадесет минути. Досега би трябвало да си замръзнала,
Ледът се топеше и течеше по китките й, но тя здраво го притискаше към ушите си.
— А ти сигурна ли си какво ще правиш?
— Разбира се, че съм. — Бедрата на Мариан се полюшнаха под памучната нощница, когато тръгна към огледалото. — Огледа се, като се любуваше на златните топчета в наскоро продупчените си уши. — Наблюдавах внимателно братовчедка си, докато пробиваше моите. — Започна да имитира немския й акцент. — Унд имаме всички инструменти. Игла, лед. — Тържествено размаха иглата, която проблесна на електрическото осветление. — Плюс откраднатите от кухнята картофи. Две бързи мушвания и простите ти, скучни уши ще станат изтънчени.
Ема не откъсваше очи от иглата. Опитваше се да намери изход, като запази и ушите, и гордостта си.
— Не съм питала татко дали е съгласен.
— За Бога, Ема, това е личен въпрос! Имаш мензис, имаш цици. Е, каквито и да са! — С усмивка добави тя. — Вече си станала жена.
Не бе сигурна, че изпитва огромно желание да е жена, щом най-добрата й приятелка трябва да продупчи ушите й.
— Нямам никакви обици.
— Казах ти, че можеш да вземеш някои от моите. Имам купища. Хайде, нека видим прочутата английска гордост.
— Добре. — Ема пое дълбоко дъх и свали леда от едното ухо. — Не върти иглата.
— Аз! — Мариан коленичи до стола, за да отбележи мястото с химикалка. — Слушай, ако намушкам иглата в мозъка ти, ще получа ли колекцията ти от плочи?
Весело се засмя, постави картофа зад ухото на Ема и натисна.
Не се знае коя от двете са уплаши повече.
— Господи! — Мариан завря глава между коленете си. — Поне майка ми и баща ми няма защо да се тревожат, че бих могла да стана наркоманка. Инжектирането е отвратително.
Ема се свлече разтреперана от стола.
— Не ми каза, че ще боли. — Повръщаше й се и тя трябваше да не мърда и да диша дълбоко. — Гадост! Не ми каза, че ще чуя.
— Не съм. Двете с Марша бяхме задигнали бутилка бърбън от барчето на татко. Мисля, че нито сме усещали, нито пък сме чували нещо. — Вдигна глава и се загледа. На ухото на Ема видя капка кръв и се сети за филма на ужасите, който бяха гледали с братовчедка си.
— Ще трябва да се заемем и с другото ухо.
Ема само затвори очи.
— О, Боже!
— Не можеш да останеш само с едно пробито ухо, Ема. — Когато отряза конеца от иглата и я приготви, ръцете й бяха потни. — Моята задача е по-тежка. Ти само си стоиш.
Мариан стисна зъби и заби иглата. Ема изохка и се отпусна на пода.
— Свърши се. Само трябва да ги дезинфекцираш с кислородна вода. Пусни си косата, за да не забележи някоя от сестрите.
Когато вратата се отвори, двете момичета уплашено скочиха. Обаче не беше сестра Имакюлита. Влезе Тереза Алкот — умно и досадно момиче в розов халат и красиви пантофи.
— Какво става?
— Правим оргия. — Мариан отново се тръшна пода. — Никога ли не чукаш?
Тереза само се ухили. Тя бе от онези наперени досадници, които винаги знаеха всичко, старателно изпълняваха задачите си и се обливаха в сълзи по време на църковните служби през Страстната седмица… Мариан я ненавиждаше. Беше толкова нахална, че дори смяташе неучтивостта като форма на приятелство.
— Страхотно. Пробивате си ушите. — Тя коленичи, за да разгледа конците, висящи от ушите на Ема. — Игуменката ще си има котка.
— А ти защо не си вземеш, Тереза? — попита Мариан. — В твоята стая.
Но тя само се засмя и седна.
— Болеше ли?
Ема отвори очи и мислено я прати до края на дните й в ада.
— Не. Чудесно беше. Мариан ще ми пробие и носа. Може да погледаш.
Тереза не показа, че се е засегнала от думите й и заразглежда с голям интерес току-що лакираните си нокти.
— И аз искам. Може би ще ми ги пробиеш след проверката на сестра Имакюлита.
— Не знам, Тереза. — Мариан се изправи, за да смени плочата с Брус Спрингстийн. — Не съм завършила реферата си за „Сайлъс Марнър“19. Ще работя по него цялата нощ.
— Моят е готов. — Тя се изсмя нахално. — Ако ми пробиеш ушите, ще ти дам бележките си.
Мариан се престори, че се колебае.
— Добре тогава.
— Страхотно! Щях да забравя защо дойдох. — Бръкна в дълбокия джоб на халата си и измъкна откъсната страница от списание. — Сестра ми я изпрати, защото знае, че сме съученички, Ема. Отрязала я е от „Пийпъл“. Виждала ли си въобще това списание? Направо е върхът. Публикуват снимки на кого ли не. На корицата са Робърт Редфорд, Бърт Рейнолдс… Всички по-известни личности.
— Виждала съм го — прекъсна я Ема, защото знаеше, че това е единственият начин да се спре Тереза.
— Сигурно, защото често има снимки и на баща ти. Помислих, че ще ти е интересно, затова ти я донесох.
Тъй като стомахът й се бе поуспокоил, Ема се понадигна и взе страницата. Обаче от това, което видя, отново започна да й се повръща.
Вечният триъгълник
