— Стиви.
Чу името си. Със замъглени от сълзи очи погледна към вратата на килията. Докато притискаше с опакото на ръката си устата, той се опита да фокусира погледа си. Искаше да се засмее, но от устата му излезе само хрипливо ридание. Пит! Пит ще му помогне.
Като се опитваше да се изправи, се спъна в одеялото и за миг остана прострян на пода. Пит го наблюдаваше невъзмутимо. Стиви беше станал кожа и кости. Краката му се подаваха някак непохватно от тялото и завършваха с боти от змийска кожа за петстотин лири. Лицето му сивееше, прорязано от дълбоки бръчки. Очите му бяха силно зачервени. Тънка струйка кръв течеше от устната му от удара в пода. И вонеше.
— Човече, болен съм. — Започна да се изправя, държейки се с изпотените си ръце за решетките. — Сигурно е грип.
„Глупости, грип“ — помисли си Пит равнодушно.
— Трябва да ме измъкнеш оттук. — Стиви обхвана с треперещи пръсти железата. Въпреки зловонния му дъх Пит не се отдръпна. — Гадна история. Дойдоха в къщата ми. В проклетата ми къща, като глутница проклети нацисти. Размахаха под носа ми някаква хартия и започнаха да вадят чекмеджетата. Господи, Пит, докараха ме тук, като че ли бях някакъв ненормален убиец. Сложиха ми белезници. — Разплака се отново и обърса носа си с опакото на ръката. — Хората гледаха как ме измъкнаха с белезници от собствената ми къща. Снимаха ме. Това е несправедливо, Пит. Дяволски несправедливо. Трябва да ме измъкнеш оттук.
Пит го изслуша спокойно. Когато заговори, гласът му беше тих и лишен от всякакво чувство. С кризи се беше справял и преди това и знаеше как да извлече полза от тях.
— Намерили са хероин, Стиви. Ще те обвинят за притежание на наркотици.
— Само ме измъкни от проклетото място.
— Слушаш ли ме? — Въпросът изплющя студен и спокоен. — Намерили са достатъчно, за да те тикнат в затвора.
— Било е поставено. Някой ме е натопил. Някой…
— Не ме баламосвай. — Погледът му беше леден, но умело прикриваше отвращението си. — Имаш две възможности: да отидеш в затвора или да постъпиш в клиника.
— Има право…
— Нямаш никакви права тук. Затънал си, Стиви. Ако искаш да ти помогна, ще правиш точно каквото ти казвам.
— Само ме измъкни. — Стиви се отпусна и се сви на пода. — Само ме измъкни.
— Колко време ще остане там? — Бев наля изстудената напитка в чашите.
— Три месеца. — Джоно бе щастлив да установи, че Бев си бе останала същата. — Не знам как е успял Пит, нито пък искам да знам, но ако Стиви издържи в клиниката „Уайтхърст“, ще се спаси от съда.
— Радвам се. Нужна му е помощ, а не присъда. — Тя седна на дивана до него. Не разбираше защо е толкова нервна. — Чух съобщението по радиото. Тъкмо се чудех какво да направя, когато ти се появи на вратата. След няколко седмици ще отида да го видя.
— Не съм сигурен, че ще бъде приятна гледка.
— Той ще се нуждае от приятелите си — каза тя и остави чашата си, без да отпие.
— А ти още ли си приятел?
Тя го погледна и нежно го погали по бузата.
— Добре изглеждаш, Джоно. Винаги съм се питала какво криеш зад тази брада.
— Шестдесетте години приключиха. Жалко! Миналата седмица дори носих вратовръзка.
— Моля?
— Е, беше от бяла кожа, но все пак вратовръзка. — Наведе се и я целуна. — Липсваше ми, Бев.
— Колко бързо отлетяха годините!
— Само за някои от нас. Чух за теб и П.М.
Тя отпи от чашата с вино и попита:
— За клюки ли си дошъл, Джоно?
— Знаеш, че обожавам клюките, мила. Дали да се престоря, че не съм виждал в пресата снимки на теб и П.М.? — Познатият сарказъм се появи отново, лек, но остър като бръснач. — Разбира се, предпочитам снимката, на която си с Джейн, точно след като си разкървавила устната й. — Грабна ръката на Бев, преди тя да успее да се изправи, и я целуна. — Героинята ми!
Засмя се и въпреки че си отдръпна ръката, сега беше спокойна.
— Нямах намерение да се бия с нея, но не съжалявам, че го направих.
— Това се казва дух. Ти си амазонка.
— Говореше нещо за Дарън — измърмори Бев.
— Съжалявам. — Усмивката му угасна. Когато взе отново ръката й, тя я остави спокойно в неговата.
— Причерня ми пред очите. Знам, че звучи като клише, но беше точно така. В следващия момент вече се бях хвърлила върху нея — за Дарън, за себе си и за Ема. Струваше ми доста усилия да защитя Ема след всичко, което й причиних.
— Бев.
— Не, няма да се връщам към миналото — прекъсна го тя. — Всичко приключи. Предполагам, че Джейн ще напише нещо гадно за мен в следващата си книга, но поне ще е реклама за бизнеса ми. — „Смени темата“ — си каза мислено. — П.М. ми каза, че ще основеш фирма за грамофонни плочи.
— Ще стане официално след две седмици. Къде по-точно е нашето момче?
— Трябваше да отлети за Калифорния преди два дни. Заради развода. Очаквам го да се върне вече.
— Очакваш го да се върне тук?
Тя отпи отново, но срещна погледа му спокойно.
— Да, тук. Това проблем ли е, Джоно?
— Не знам. А проблем ли е?
Следа от стария огън светна в очите й — упорити и отбраняващи се.
— Той е много мил човек, добър човек.
— Така е. Аз самият многото обичам.
— Знам. — Тя въздъхна и очите й помръкнаха. — Нека да не усложняваме нещата, Джоно. Ние просто търсим малко щастие и спокойствие.
— Глупости! П.М. е влюбен в теб от години.
— И какво от това? — попита тя. — Не заслужавам ли някой да ме обича? Някой, който да ме поставя на първо място.
— Да. А не заслужава ли и той същото?
Тя стана и започна да се разхожда нервно пред прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.
— Ще се опитам да не го нараня. Нуждае се от някого точно сега. Както и аз. Какво толкова лошо има в това?
— Брайън — отвърна той.
— Какво общо има той с това? Ние приключихме отдавна.
Изправи се бавно.
— Не искам да те обиждам, като те нарека лъжкиня или глупачка. Ще каза само, че държа на теб, на П.М и на Бри. И държа на групата, на това, което сме, което сме направили и което все още можем да направим.
— Аз не съм Йоко Оно. Няма да застана между вас. Прави ли съм го някога? Бих ли могла?
— Не, никога. Може би защото никога не си знаела колко лесно би могла. През целия си живот Брайън никого не е обичал така, както обичаше теб, Бев. Повярвай ми! Аз знам.
— Няма нужда да ми го казваш.
Искаше да продължи, но в това време външната врата се отвори и се чуха нечии припрени стъпки по коридора.
— Бев! Бев! — П.М. се втурна в стаята с раздърпано и мокро от дъжда сако. — Джоно! Благодаря ти,
