— Обвинявала си ме…
— Не! — Отдръпна се назад ужасена. — Господи, Ема! Ти беше дете. Аз обвинявах Брайън, но съм грешила. Обвинявах себе си и се моля да съм сгрешила. Но каквито и непростими неща да съм направила или мислила, теб никога не съм обвинявала.
— Аз го чух, че вика…
— Шшт! — Хвана ръцете й и ги вдигна до страните си. Ако знаеше, че Ема е страдала толкова. Само ако знаеше… Може би щеше да намери сили да преодолее болката си и да се посвети на другото дете. — Изслушай ме. Това беше най-ужасното, най-трагичното нещо в живота ми. Нахвърлих се върху хората, на които държах. След смъртта на Дарън, аз бях… Почти не знаех какво и къде съм. Непрекъснато мислех за самоубийство. О, Ема, имаше нещо в него… Понякога не вярвах, че аз съм го родила. И когато си отиде така внезапно, като че ли някой изтръгна сърцето ми. Отдала се на скръбта си, аз измених на другото си дете. И те загубих.
— Аз също го обичах. Толкова много!
— Знам. — Усмихна й се нежно. — О, знам.
— И теб. Ти ми липсваше, Бев!
— Мислех си, че няма да ми простиш и че няма да те видя отново.
Това я учуди. Да й прости! А Ема мислеше, че именно на нея няма да простят никога. След този разговор болката, която бе изпитвала през целия ден, изчезна и тя се усмихна.
— Когато бях малка, си мислех, че си най-красивата жена света. — Притисна бузата си до нейната. — И все още мисля така. Мога ли отново да те наричам „мама“?
Ема усети леката въздишка, когато Бев я прегърна силно.
— Почакай, имам нещо за теб!
Останала сама, бръкна в чантата си за кърпичка. Облегната на възглавниците, тя избърса очите си. Нейната майка винаги е била и ще бъде Бев. Може би това бе отговорът на въпроса, който толкова години я измъчваше.
— Запазих го заради теб — каза Бев, като се върна в стаята. — А може би съм го запазила заради себе си. Помагаше ми през много самотни нощи.
Извика радостно и скочи.
— Чарли!
Глава 23
Двадесет и двама оркестранти — цигулари, челисти, флейтисти, фаготисти и арфисти — се тълпяха в звукозаписното студио. Двама асистент режисьори доста се бяха потрудили за украсата. От тавана висяха блестящи червени топки, елхови клонки украсяваха стените, а коледното дърво се въртеше в ъгъла.
Джоно беше забъркал нещо, което наричаше уосеил34. Едва след като изпи две чаши и все още не беше паднал мъртъв, другите се престрашиха да опитат.
Близо четири часа записваха една песен и Брайън беше почти доволен от резултата. Сега слушаше последния вариант. И до днес се учудваше, че песента, появила се като мъглява мелодия в главата му, накрая заживяваше собствен живот. В такива моменти все още изпитваше трепета, с който композира първата си песен.
Погледна към кабината на звукорежисьора, където беше Пит, изнервен и нетърпелив както винаги от перфекционизма му. После се потопи отново в музиката и забрави за него.
Нахлузил на челото си зелена козирка, Джоно играеше покер с един от флейтистите и с красивата арфистка. Непрекъснато се шегуваше, нахално лъжеше и се обзалагаше.
П.М. четеше някакъв криминален роман. Зловещ, ако се съдеше по корицата. В момента, изглежда, предпочиташе собствената си компания и тази на един двама убийци.
Стиви отново се бе затворил в тоалетната. Последният му престой в клиниката продължи по-малко и от седмица.
„Доволни са — помисли си Брайън, — доволни от добре свършената работа.“
Заслуша се във финала.
— Искам да запишеш отново вокалите.
Джоно събра купчината с пари.
— Кой казва, че не може да се печели и по почтен начин?
Намигна на арфистката. Тя се изкикоти и му подаде банкнота от пет лири.
— Откъде знаеше, че ще иска още един запис?
— Просто знам, момичето ми — отвърна Джоно. Изправи се и се закани с юмрук към кабината на звукорежисьора. Той също забеляза раздразнението на Пит, но не му обърна внимание. — Още веднъж ще сядаме на задниците си.
— Не бива да искаш още един запис, синко. — Стиви влезе залитайки в студиото. Сега се беше надрусал яко — чист кокаин и малко хероин. — Не знаеш ли какъв празник е днес? Шибаната Бъдни вечер!
— Има още няколко часа. — Брайън потисна раздразнението си. За съжаление имаха още двадесет минути, преди Стиви да се е строполил. — Хайде да свършваме, за да си отидете вкъщи и да закачите чорапите си.
— Я, виж кой е тук! — Извика Стиви, когато Ема влезе в студиото. — Нашето малко момиче. — Прегърна я през рамо. — Добре, Ема, сладурче, кой е най-добрият?
Едва се усмихна и целуна измършавялата му буза.
— Татко.
— Само въглища35 ще намериш в чорапа си, момиченце.
— Предполагах, че още сте тук. — Ръката му беше още на рамото й и двамата тръгнаха към микрофона. Усещаше го, че трепери като силно опъната струна. — Нали мога да послушам малко?
— Билетите са по два шилинга и пет пенса. — Джоно я освободи от Стиви, защото забеляза, че състоянието му я потиска. — Но тъй като е Коледа, няма да настояваме за шилингите.
— Приключваме — заяви Брайън.
— Същото каза преди два часа. — Джоно я прегърна, за да я успокои. — Човекът е маниак. След записа ще го вкараме в правилния път.
Брайън остави цигарата и направи гаргара с вода.
— Само вокалите на „Загубил слънцето“.
— Двадесето записване на вокалите — обади се и П.М. Стана му приятно, когато Ема го докосна с устни по страната.
— Съжалявам, че попречих на литературните ти занимания — остро изрече Брайън.
Ема веднага застана между тях и съблече палтото си.
— „Загубил слънцето“? Имала съм късмет, тя ми е любимата.
— Чудесно. Можеш да се включиш и ти.
Тя се усмихна Джоно, след това си потърси място.
— Не, почакай. — Усмихнат, Брайън хвана ръката й. — Точно това ни трябваше. — Вече даваше знак за още едни слушалки. — Ще се включиш във втория куплет.
— Татко, не мога.
— Разбира се, че можеш. Знаеш текста, мелодията.
— Да, но…
— Прекрасно! Как не съм се сетил за това по-рано. Тази песен има нужда от женски глас, за да й придаде мекота и тъга.
— Няма смисъл да спориш — каза Джоно, като нахлузваше слушалките на главата й. — Вече го е решил.
Ема въздъхна. После се пошегува:
— Какъв ще бъде процентът ми? Ще изпишат ли името ми на обложката? А авторското право?
Брайън дръпна носа й.
Помисли си, че малко му трябва да бъде щастлив. Всяка нова идея го възпламеняваше: даваше нареждания, като от време на време се съветваше с Джоно, държеше под око Стиви и се стараеше да стои
