започна да се гали. — И повярвай ми, много съм добър в оная работа. Само попитай най-добрата си приятелка.
— Махай се!
— Не искаш да знаеш за това, нали? Сладкото малко католическо момиченце, измъчвано от греховни мисли, когато ни слуша горе с Мариан. Такива като теб искат да ги изнасилват, защото така могат да твърдят, че са невинни и през цялото време ще викат за още.
Ема стисна зъби и погледна там, където той продължаваше да се гали.
— Ако ме принудиш да ги употребя — каза тя тихо, — ще те кастрирам.
Със задоволство установи как лицето му побеля от страх. Той отстъпи с подигравателна усмивка, която предизвика капки пот по гърба й.
— Кучка.
— По-добре кучка, отколкото евнух — каза тя сравнително спокойно, въпреки че ножиците всеки миг щяха да паднат от безжизнените й пръсти.
Чуха да се отваря вратата на асансьора и се отдръпнаха.
— Ема! Ема, вкъщи ли си?
Блекпуул дръзко погледна към Ема.
— Ела насам, скъпа. Ема ми показва снимките.
— О, тя ги е проявила?
Той се обърна и излезе.
— Чаках те — чу го да казва с копринено мек глас.
— Не знаех, че ще бъдеш тук. — Задъхаността в гласа на Мариан й подсказа, че той я целува. Ема остави ножиците и притисна ръка към устните си. — Да разгледаме снимките.
— Не ти трябват снимките ми, когато съм при теб!
— Робърт… — Протестът на Мариан завърши с приглушен стон. — Но Ема…
— Не се безпокои. Тя е заета. Цял ден съм очаквал да те взема в ръцете си.
Ема не помръдна от мястото си, докато мърморенията и шепотът не изчезнаха по стълбището. После тихо затвори вратата на тъмната стаичка. Не искаше да слуша. Краката й трепереха. Седна на стола, след това сви крака и ги опря в гърдите си.
Мисълта, че я бе докосвал, предизвика у нея отвращение. Но най-ужасното бе, че за момент бе изпитала удоволствие. Затова го мразеше. Мразеше и себе си.
Телефонът иззвъня три пъти, преди да вдигне слушалката.
— Да.
— Ема… Ема, ти ли си?
— Да.
В слушалката се чу пукане, усещаше се и колебание.
— Обажда се Майкъл, Майкъл Кесълринг.
Загледа се тъпо в снимките над работната маса.
— Да, Майкъл.
— Аз… добре ли си? Случило ли се е нещо?
Едва овладя истеричния смях.
— Не, защо?
— Добре, стори ми се… Предполагам, че си прочела някои от вестниците?
— Да.
Въздъхна дълбоко. Думите, които толкова внимателно беше обмислил, се изпариха.
— Исках да ти обясня.
— Защо? Безразлично, ми е какво правиш или с кого го правиш. — Изведнъж я обзе такава ярост. — Не виждам причина, поради която трябва да се интересувам с кого се чукаш!
— Да. Не, по дяволите! Ема, не исках да останеш с погрешно впечатление.
Сега тя трепереше.
— Може би ще ми кажеш, че не си спал с нея?
— Не. Няма да ти кажа това.
— Тогава нямаме за какво да си говорим.
— Ема. Не знам как се раздуха тази история. Искам да поговорим, но не мога по скапания телефон. Мога да се сменя за няколко дежурства и да долетя за два дни.
— Не желая да те виждам.
— За Бога, Ема.
— Няма никакъв смисъл, Майкъл. Както вече ти казах, свободен си да бъдеш с която си избереш и имаш благословията ми, ако ти трябва. Да се виждаме отново, не влиза в плановете ми. Разбра ли?
— Да. — Последва дълга пауза. — Да. Мисля, че разбрах. Желая ти щастие, Ема.
От очите й се стичаха сълзи и тя дори не ги избърса. Каза си, че това е реакция след случилото се с Блекпуул. Желаеше доброто на Майкъл, наистина го желаеше. Да върви по дяволите! И той, и всички мъже!
Заключи вратата, пусна високо радиото, седна на пода и се разрида.
Глава 25
Ню Йорк, 1986
Студиото изглеждаше така, сякаш току-що бе преминал ураган. „Но пък и Мариан е като вихрушка“ — каза си Ема. Купища вестници и списания, три празни ръчни чанти, купчина плочи, разпилени по пода като колода карти. Избра една, сложи я на грамофона и в помещението се разнесе гласът на Арета Франклин.
Усмихна се, защото си спомни, че приятелката й я пусна през нощта, докато яростно натъпкваше дрехите си в куфарите. Какво щяха да правят Ема и студиото без Мариан почти цяла година.
Вдигна от пода лилавата блуза и червени обувки с високи токове. Възможността да учи в Париж в Ecole des beaux arts36 — беше твърде силно изкушение за Мариан. Ема се радваше заради нея, но щеше да се чувства твърде самотна.
Остана за момент заслушана. Отвън нахлуваше шумът от улицата и гласът на съседката, която упражняваше арията от „Сватбата на Фигаро“. Сигурно е странно да бъдеш самотен в Ню Йорк, но беше точно така.
Но не за дълго. Тя също заминава и трябва да подготви багажа си. След два дни ще бъде в Лондон. Ще пътува отново с „Девъстейшън“, но този път като техен фотограф. Право и титла, която си беше заслужила, мислеше Ема, докато влачеше първия куфар до леглото си. Всичко започна с това, че баща й я помоли да направи снимките за корицата на албума. Корицата на „Загубил слънцето“. Чистият черно-бял портрет предизвика възторг. Дори Пит престана да мърмори, че пробутва дъщеря си. Не се възпротиви, когато я поканиха да направи корицата на следващия им албум.
Именно той, като мениджър на групата, я покани на турнето. Ръниън възмутено подхвърли нещо за комерсиализация на изкуството.
Лондон, Дъблин, Париж (ще се видят с Мариан), Рим, Барселона, Берлин. Без да се споменават останалите градове между тях. Турнето в Европа трябваше да продължи десет седмици. Когато завърши, ще направи нещо, което си е обещала от почти две години. Ще отвори собствено студио.
Не успя да намери черния си кашмирен костюм и тръгна по стълбите. Мариан беше оставила студиото си точно както си го харесваше. Цареше невъобразим хаос. Четки, ножове за палитри и парчета въглен стърчаха отвсякъде — от бурканче за майонеза до дрезденска ваза. Платната бяха струпани до стената.
Триножникът още стоеше до прозореца. Ема поклати глава и се насочи към спалния ъгъл. Голямото легло беше притиснато между две маси. На едната имаше лампа с абажур, приличен на дамска сламена шапка, а на другата — десетина свещи с различни височини.
Леглото беше разхвърляно. Откакто бяха напуснали „Сейнт Кетрин“, Мариан отказа да си оправя леглото по принцип. В гардероба намери останали дрехи, всичките нейни. Черният кашмирен костюм висеше между червената кожена пола, която бе забравила, че има и скъсана на ръкава фланелка с надпис „Аз
