обичам Ню Йорк“.
Събра ги и седна на изпомачканото легло на Мариан.
Господи, тя щеше да й липсва! Всичко бяха споделяли. Нямаха тайни помежду си. С изключение на една, напомни си тя. И дори сега потрепера.
Никога не каза на Мариан за Блекпуул. Не каза на никого. Беше решила през нощта, когато Мариан се върна вкъщи пияна, убедена, че той ще се ожени за нея.
— Погледни, даде ми това. — Мариан измъкна едно диамантено сърце, което висеше на златна верижка на врата й. — Каза ми, че не иска да го забравя, докато е в Лос Анджелис за записа на новия си албум. — От радост почти вдигна мансардата във въздуха.
— Красиво е — отвърна Ема. — Кога заминава?
— Той замина. Закарах го до летището.
Обзе я спокойствие.
Мариан продължи:
— Половин час, след като самолетът излетя, аз стоях на паркинга и плачех като дете. Колко съм глупава! Той ще се върне. — Хвърли се на врата на Ема. — Ема, той ще ми предложи да се оженим. Сигурна съм.
— Да се ожените? — Успокоението отстъпи място на паника. Спомни си как ръцете му мачкаха гърдите й. — Но Мариан, той е… как…
— От начина, по който ми каза довиждане, от начина, по който ме погледна, когато ми подари верижката и сърцето. Исусе, Ема, едва се сдържах да не го помоля да ме вземе със себе си. Но искам той да ме потърси. Знам, че ще го направи.
Разбира се, той не я потърси.
Всяка нощ Мариан седеше до телефона, след лекции веднага се прибираше вкъщи. Но той не се обади.
Три седмици по-късно чуха по радиото, че Блекпуул бил на някаква вечеря в Холивуд в компанията на знойна брюнетка. Появиха се клипове по телевизията, а след това гръмнаха вестниците.
Първата реакция на Мариан беше да се изсмее. Следващата — да се опита да се свърже с него. Той не отговори. „Пийпъл“ писа за новата му голяма любов. На Мариан казаха, че мистър Блекпуул почива на Крит. Беше заминал с брюнетката.
Ема стана и отиде до прозореца на студиото. Никога не бе виждала приятелката си толкова съкрушена. Накрая тя се измъкна от депресията и така цветисто руга Блекпуул, че й достави истинско удоволствие. След това с театрален жест изхвърли диамантеното сърце през прозореца. Все се надяваше, че някоя жена го е намерила.
Все пак успя да го преживее. След раздялата с Блекпуул се отдаде изцяло на рисуването — едва ли има творец, който да не е страдал.
Самата Ема се надяваше, че ще може да забрави случката. Изгори снимките му и негативите — това беше нейното отмъщение.
„Това е минало“ — каза си тя. Проблемът бе, че продължаваше да си спомня всичко толкова ясно. Да виждаш неща, станали преди година или преди двадесет години, така ясно, както виждаш собственото си лице в огледалото, е както дар, така и проклятие.
С изключение на една единствена нощ през живота. Само за нея почти нищо не си спомняше.
С дрехите в ръка тя слизаше по стълбите, когато чу звънеца. Изненада се, тъй като всички мислеха, че и двете са заминали.
Натисна копчето на домофона и в началото чу някакво писукане.
— Да?
— Ема? Люк е.
— Люк? — Тя се зарадва. — Качвай се.
Втурна се към стаята, хвърли дрехите на леглото си, а след това изтича обратно, точно навреме, за да го посрещне пред вратата на асансьора.
— Здравей. — Хвърли се на врата му и малко се учуди, че се колебае, преди да отвърне на прегръдката й. — Не предполагах, че си в града.
Отдръпна се, за да го разгледа, и с усилие задържа усмивката си. Изглеждаше ужасно — блед, със сенки под очите, съвсем слаб. Последния път, когато се видяха, отиваше в Маями — започваше нова работа, нов живот.
— Върнах се преди два дни. — Усмихна се, но очите му бяха тъжни. — Ема, ставаш все по-хубава!
— Благодаря. — Ръката, която държеше, беше ледена и тя механично започна да я разтрива. — Влез, седни. Ще потърся нещо за пиене. Мисля, че имаме малко вино.
— Да ти се намира бърбън?
Изненада се. Откакто се познаваха, той никога не си бе позволявал нещо по-силно от „Шардоне“.
— Не знам, ще проверя.
Изчака го да се настани на разхвърляния диван и изтича в кухнята.
— Докато отваряше шкафовете и търсеше сред малкото алкохолни запаси, си каза, че Маями не му се е отразил добре. А може би страдаше от раздялата с Джоно. Изглеждаше като жив скелет. Измъчен. Като че ли бе преживял катастрофа. Онзи Люк, когото тя помнеше, онзи Люк, когото целуна за сбогом преди осемнадесет месеца, беше здрав, мускулест красавец.
— Коняк? — извика тя. Някой им беше подарил „Курдоазие“ за Коледа.
— Чудесно. Благодаря.
Тя му наля във винена, тъй като нямаха чаши за бренди.
Когато седна срещу него, усмивката му стана по-естествена.
— Винаги съм обичал това място. — Посочи към стенописа между прозорците. — Къде е тя?
— В Париж. — Погледна часовника си. — Може би е още в самолета. Една година ще учи там.
Погледът му се насочи към фотографиите по отсрещната стена.
— Видях фото есето ти за Баришников.
— Изключително преживяване. Не можах да повярвам, когато Ръниън ми възложи поръчката.
— И корицата на албума. — Отпи от коняка.
— Не си видял новата. — Гласът й бе спокоен, но очите й го гледаха с тревога. — Ще се появи в края на седмицата. Разбира се, и музиката не е лоша.
Ема видя как пръстите му побеляха, докато стискаше чашата.
— Добре ли е Джоно?
— Отлично. Мисля, че са го убедили да направи клип за „Маями Вайс“… Сигурно ще ти се обади.
— Да. — Отпи отново. — Значи не е в града.
— Не, в Лондон е. — Оперната певица започна да се разпява. — Готвят се за турне. И аз ще бъда с тях. Заминавам вдругиден.
— Ще го видиш ли?
— Да, след два дни. Толкова неща трябва да се свършат, преди да тръгнем. Люк, какво има?
Той поклати глава. Внимателно постави чашата и бръкна в якето си. Извади обикновен бял плик и го подаде на Ема.
— Би ли му дала това от мен?
— Разбира се.
— Веднага щом го видиш.
— Да, щом искаш. — Посегна да го сложи на масата, но срещна погледа му. — Ще го сложа в куфара си. — Седеше загледан през прозореца. Като се върна в стаята, се бе изправил, стиснал с две ръце празната чаша. Щеше да му каже нещо, но той се олюля, изпусна чашата и тя стана на парчета. Спусна се към него и се напрегна, за да поеме тежестта му. Крехкостта на тялото му я порази.
— Седни. Трябва да седнеш. Болен си. — Коленичи на възглавницата до него, сложи ръка на челото му, а той изтощено затвори очи. — Струва ми се, че имаш температура. Ще те заведа на лекар.
— Не. — Отпусна глава назад. Очите му потъмняха от гняв. — Бил съм на лекар. При толкова лекари!
— Трябва да се храниш — каза тя твърдо. — Изглеждаш като че ли не си ял цяла седмица. Нека да
