да си вършат работата и се насочи към гримьорните.
Очакваше да види нещо, което й бе твърде познато. Седят в гримьорните с неизменните цигари, шегуват се и по-хапват дражета или захаросани бадеми. Дори мисълта за това я накара да се усмихне и в същия миг направо се сблъска с Дру. Като че ли я чакаше.
— Здравей отново.
— Здрасти. — Усмихна се и нервно оправи каишката на фотоапарата си. — Благодаря за подаръка.
— Исках да изпратя рози, но беше много късно. — Отдръпна се малко. — Изглеждате страхотно.
— Благодаря. — Мъчейки се да успокои дишането си, тя също го разгледа. Беше в плътно прилепнали бели кожени панталони, осеяни със сребро. Ботушите в същия стил и цвят стигаха до средата на прасеца му. Усмихнат, с разрошена коса, той заприлича на Ема на елегантен каубой.
— И вие — промърмори смутено. — Изглеждате страхотно.
— Искаме да направим сензация. — Изтри дланите си в панталоните. — На половината ни се повръща от нерви.
— Дон — бас китаристът — повръща. Не може да излезе от тоалетната.
— Татко казва, че свири по-добре, когато е нервен.
— Тогава ще бъдем страхотни. — Неуверено хвана ръката й. — Дали не бихме могли да отидем някъде след това, да пийнем нещо?
Надявала се бе да я покани.
— В действителност…
— Притеснявам ви. — Дру пое дъх. — Но не мога. Щом ви видя, нещо ме тегли към вас. — Прокара ръка през внимателно разбърканата и лакирана коса. — Не излиза много добре.
— Така ли? — Питаше се дали не чува туптенето на сърцето й в гръдния кош.
— Не. — Отново хвана ръката й. — Ще го кажа така. Ема, спасете живота ми! Прекарайте един час с мен.
Тя се усмихна и трапчинките се появиха.
— Много ще ми е приятно.
Тя едва докача да свършат аплодисментите. Когато баща й, мокър от пот, излезе от сцената за последен път, тя си помисли, че ако поне малка част от снимките струват нещо, би било истинско чудо.
— Исусе, умирам от глад. — Избърса лицето и косата си и тръгна към гримьорната, а в ушите му още звучаха аплодисментите и виковете. — Какво ще кажеш, Ема? Да заведем на вечеря тези рок реликви.
— О, добре, бих искала, но… — Тя се поколеба, като не разбираше защо се чувства гузна. — Трябва да свърша нещо. — Скочи и го целуна. — Беше чудесен.
— А ти какво очакваше? — попита Джоно, проправяйки си път в претъпкания коридор. И допълни със скърцащ шепот: — Ние сме легенди.
Облян в пот, П.М. се спря при тях.
— Тази лейди Анабел, с косата. — Вдигна нагоре ръце, за да покаже.
— Онази с червеното кадифе и диамантите? — подхвърли Ема.
— Предполагам. Набутала се е зад кулисите. — П.М. се удари по челото. И макар че в гласа му се чувстваше огорчение, очите му искряха весело. — Когато минах покрай нея, тя… тя… — Изкашля се и поклати глава, като че ли се затрудняваше да продължи. — Опита се да ме закачи.
— Велики Боже, викай полиция! — Джоно сложи ръка на рамото му. — Такива жени трябва да ги държат под ключ.
— Знам, че се чувстваш изхабен и омърсен, миличък, но не се притеснявай. Хайде, разкажи всичко на чичко Джоно. — И поведе П.М. навън. — Къде точно пипна и как те пипна? Не спестявай подробностите.
Брайън се изхили и се загледа след тях.
— П.М. привлича винаги прости и нахални жени. Не мога да си го обясня.
В тона му усети искрено съчувствие. Ема се запита дали баща й осъзнава, че вече е простил на стария си приятел. След това усмивката му изчезна. Стиви се бе опрял на стената. Лицето му беше бледо и от него и от косата му се стичаше пот. Ема си помисли, че изглежда десет години по-стар от останалите.
— Хайде, синко. — Брайън го прихвана през кръста, за да го подкрепи. — Сега се нуждаем от душ и силна храна.
— Татко, мога ли да помогна?
Той рязко поклати глава и поведе Стиви към гримьорната.
— Не, аз ще се погрижа за това.
— Ще се видим вкъщи — измърмори тя, но той вече бе затворил вратата. Почувствала се малко изоставена, тя тръгна да търси Дру.
Очакваше да избере шумен, претъпкан клуб. Вместо това седяха в полутъмния ъгъл на задимен джаз клуб в Сохо. На сцената свиреше трио, осветено в синьо — пианист, бас китаристи и вокал. Музиката беше тиха и меланхолична като осветлението.
— Надявам се, че нямате нищо против това място.
— Не. — Ема бе благодарна на слабото осветление, което му попречи да забележи напрегнатия израз на лицето й… или Суини, който лениво пушеше няколко маси по-нататък. — Досега не съм идвала тук. Харесва ми.
— Е, не е това, на което сте свикнала, но на другите места трябва да се надвикваш, а има и много хора.
— Нямах възможност да ви кажа колко добър бяхте тази вечер. Скоро ще се наложи да търсите кой да открива вашите концерти.
— Благодаря. Това значи много. — Сложи ръка върху нейните, нежно галейки с палец кокалчетата й. — Е, бяхме малко неуверени.
— Отдавна ли се занимавате с музика?
— От десетгодишен и то благодарение на баща ви.
— О?
— Имам братовчед, който беше шофьор на „Девъстейшън“. Той ме заведе на концерт на Брайън Макавой. Бях зашеметен. Щом успях да събера пари, си купих китара. — Той се усмихна.
— Никога не съм слушала тази история.
— Защото на никого не съм я разказвал. Притеснявам се малко.
— Защо? — Очарована, тя се приближи към него. — Вълнуващо е. Точно с такава история ще спечелите почитатели.
— Той я погледна — очите му светеха в полумрака.
— Не мисля за почитателите сега, Ема.
— Желаете ли нещо за пиене?
Тя откъсна поглед от Дру и се обърна към келнерката.
— Минерална пода. Дру се изненада, но не каза нищо.
— Бира. Продължаваше да я гледа и да си играе с пръстите й. Сигурно сте се наслушали на истории за музиканти каза й тихо. — По-добре да чуя вашата.
— Няма много за разказване.
— Грешите. Искам да знам всичко за Ема Макавой. — Вдигна ръката й до устните си. — Всичко.
Прекара цялата вечер като в мъгла. Дру не откъсваше поглед от нея и нежно я докосваше.
Излязоха от клуба и тръгнаха по брега на Темза, обляна от лунна светлина. Беше много късно, но това нямаше никакво значение. Тя усещаше мириса на реката и на пролетни цветя. Ема си представи галантните рицари, когато Дру съблече якето си и го наметна върху раменете й.
— Студено ли ви е?
— Не. — Въздъхна дълбоко и поклати глава. — Чудесно е. Само когато се върна, осъзнавам колко много обичам Лондон.
— Винаги съм живял тук. — Вървеше бавно и гледаше отражението на звездите върху тъмната повърхност на реката. Мечтаеше да види други реки, други градове неговото време настъпваше. — Не ви ли се иска да живеете отново в Лондон?
