задълженията си на икономка се налагаше да контактува със съмнително изглеждащи малки шишенца.
Хората си мислеха, че е предана на работодателя си. Обаче мисис Фриймънт беше предана само на голямата заплата, която Стиви й плащаше, за да не се бърка в работите му.
Когато й отвори вратата, тя промърмори:
— Някъде тук е. Вероятно — в леглото. Още не съм се качвала горе.
„Стара вещица“ — помисли си Ема, но се усмихна любезно.
— Няма значение. Той ме очаква.
— Това не ме засяга — каза мисис Фриймънт и излезе, за да подхване някоя беззащитна маса с кърпата за прах.
— Не се безпокойте — каза Ема в празния коридор, — сама ще намеря пътя.
Заизкачва се по старите дъбови стъпала, като разкопчаваше якето си.
— Стив! Дръж се прилично. Нямам на разположение цял ден.
Харесваше огромната къща, махагоновата ламперия на втория етаж, блестящите месингови поставки и стъклените глобуси. Това й напомняше за един стар филм с Ингрид Бергман, в който Боайе в нетипична за него роля кроеше планове да вкара в лудницата нищо не подозиращата си жена. Сравнението подхождаше дори заради факта, че Стиви беше окачил между аплиците литографии на Уорхолд и Дали.
Чуваше се музика и Ема почука. Почака и след това почука отново.
— Хайде, Стиви. Ставай!
Когато той не отговори, тя бързо и пламенно се помоли да е сам и отвори вратата.
— Стиви?
Стаята беше празна, пердетата — спуснати и въздухът — тежък. Загледа се в неоправеното легло и в бутилката „Джак Даниел“, поставена върху масичката от осемнадесети век. Изруга и тръгна към нея, за да я премести. Беше твърде късно да се спаси политурата на масичката. Бутилката бе оставила бял кръг. Все пак тя я вдигна и постави под нея смачкан брой на „Билборд“.
„Тъкмо се бе пооправил — мислеше си тя, — а сега се налива с уиски. Защо не може да разбере, че това е убийствено за него.“
Дръпна завесите и отвори прозорците. „Значи снощи се е напил. Довлякъл се е до банята и е заспал на пода“ — Реши тя. Отвори вратата към тоалетната.
Кръв. Повръщано. Урина. Зловонието я задуши и тя отстъпи назад. Усети, че й се повдига. Пред очите й причерня. Падна върху стереото, иглата задра плочата и го изключи. Внезапната тишина я удари като плесница. Извика, втурна се напред и се наведе над простряното на пода тяло.
Беше гол и леден. Ужасена, с последни сили го обърна по гръб. Видя спринцовката и револвера.
— Господи, не! — Трескаво го огледа и заопипва пулса му. Нямаше рана, а само белези от иглата. Разрида се от облекчение, когато откри слабия и неравен пулс.
— Стиви, Стиви, какво си направил!
Изтича до вратата, след това на площадката и закрещя:
— Извикайте линейка! Бързо извикайте проклетата линейка!
Когато изтича обратно, тя дръпна юргана от кревата, за да го покрие. Лицето му беше посивяло. То я ужаси повече от неподвижността на тялото. На челото, точно над веждата, имаше рана. Взе кърпата за лице и се зае да я почиства.
След това започна да го удря по лицето.
— Събуди се, проклетнико, Стиви! Събуди се. Няма да те оставя да умреш така. — Разтърсваше го, удряше го, след това се отпусна и заплака на гърдите му.
— Моля те, моля те, моля те… — повтаряше го като заклинание. Спомни си как бяха намерили Дарън на земята и до него спринцовката. — Не. Не. Няма да позволя да умреш! — Погали косата му, след това отново напипа пулса му. Този път не усети нищо. — Мръсник! — извика тя, след това отхвърли юргана и започна да прави сърдечен масаж върху крехкия му гръден кош. — Няма да сториш това — на мен, на татко, на всички нас. — Опита с изкуствено дишане, след това продължи с масажа. — Чуваш ли ме, Стиви! — задъхваше се тя.
Издишваше въздух от дробовете си в неговите, натискаше тясното и крехко пространство между гърдите му. Заплашваше, молеше, проклинаше, бореше се да го върне. Коленете й се ожулиха от плочките, но тя не забеляза. Не откъсваше поглед от лицето му — търсеше някаква искрица живот. В главата й се заредиха спомени. Стиви в бяло пее в градината. Осветен от цветни прожектори на сцената, изтръгва страстна музика от китарата си. Двамата с него играят шах пред камината. Сложил ръка на рамото й, той се шегува: „Кой е най-добрият, Еми, миличка?“
Казваше си, че не трябва да загуби още някого, когото обича по този ужасен начин.
Бе обляна в пот, когато чу, че някой се изкачва по стълбището.
— Тук, насам. Бързо! О, Господи, татко!
— Исусе! — Веднага клекна до нея.
— Аз го намерих — беше жив. След това спря да диша. — Ръцете я боляха, но тя продължи да прави изкуствено дишане. — Линейка. Извикала ли е линейка?
— Извика Пит. Намери ни чрез неговия радиотелефон.
— По дяволите! Казах й да извика линейка. Нуждае се от помощ. — Рязко вдигна глава, очите й си впиха в Пит. — Да те вземат дяволите, не виждаш ли, че ще умре, ако не получи помощ?
Той кимна. Нямаше намерение да вика линейка. По-точно — не обществена линейка. Бързо потърси по телефона една дискретна частна клиника.
— Спри, Ема. Спри! Той диша.
Тя се загледа учудено в слабото, но равномерно повдигане и спускане на гръдния кош на Стиви.
Понякога крещеше. Понякога плачеше. Тялото му се разтърсваше от болка, докато се освобождаваше от отровата. Сякаш дяволчета разкъсваха раните от спринцовката. Побиваха го ту горещи, ту студени тръпки. Понякога му се струваше, че ги вижда: мънички кръвожадни същества, които танцуваха по тялото, преди да забият зъби в плътта му.
Започваше да буйства, което принуждаваше персонала да го завързва към леглото. След това с часове гледаше в една точка на стената. Тогава нахлуваха спомените. Чуваше гласа на Ема, който го връщаше към живота. И той се бе върнал. След това отново го обземаше болка, която не му даваше покой.
Молеше сестрите да му бият инжекция. Обещаваше огромни подкупи и ги ругаеше, когато му отказваха. Не искаше да се връща сред живите. Когато престана да яде, включиха го на системи.
Ужасяваше се да остане сам с бръмчащата животоподдържаща апаратура.
След две седмици се укроти. Хрумна му нещо. Ще измами тези злобари, които го държаха тук. Ще си изяжда плодовете и зеленчуците, ще се усмихва и ще отговаря на въпросите им. Ще излъже хубавата, но с леден поглед психиатърка. След това ще се измъкне.
Мечтаеше си отново да почувства във вените си божествения наркотик. Този разкошен бял прах. Фантазията му се развихряше огромни купчини от прекрасния прах, насипани върху сребърен поднос. Ще загребва с ръце и ще се натъпче с него.
Представяше си как убива докторите и сестрите, а после се самоубива. След това отново се разридаваше.
Никой не го наричаше наркоман. Казваха, че бил „пристрастен“.
Ама че майтап! Пристрастен! Еврика, Шерлок! Искаше единствено да го оставят на мира. Беше най- добрият китарист в света и е такъв от двадесет години. Беше на четиридесет и пет години, а двадесетгодишни момичета го молеха да прекарат няколко часа в леглото му. Беше богат, неприлично богат. Имаше ламборджини, ролс. Сменяше мотоциклетите като носни кърпички. Притежаваше огромно имение край Лондон, вила в Париж и къща, скрита между хълмовете в Сан Франциско. Дали многознайните сестри или светците доктори биха могли да се похвалят с нещо подобно.
Дали някога са се изправяли на сцената пред ревяща десет хилядна тълпа? Не. Но той — да. Завиждаха, всички му завиждаха. Само затова го държаха тук, далеч от публиката, далеч от музиката, далеч от наркотиците.
Той се огледа. Стените бяха облепени с тапети на сини и сиви цветчета. Дебел, сив килим покриваше пода, прозорците гледаха на юг. Подходящи по цвят пердета се опитваха да прикрият решетките на
