— Не се размеквай, Стиви! Аз съм в играта от тригодишна. Наистина ли вярваш, че не съм имала представа какво става на събиранията, на турнетата? Не ме смятай за толкова глупава!
Самозалъгваше се, защото му се е искало тя да е вън от това. Винаги е била невинната, чиста душа в тази огромна, шумна лудница.
— Уморен съм, Ема.
— Уморен? Нуждаеш се от помощ? Малко стимулатор, за да усетиш вкуса на живота? Кажи ми названието, Стиви. В края на краищата аз спасих живота ти. Справедливо е аз да ти помогна и да се разделиш с него.
— Не съм те молил да ми спасяваш живота, дявол да те вземе! — Вдигна ръка, като че ли да я отблъсне, след това я отпусна уморено на чаршафа. — Защо не ме остави тогава, Ема? Защо не ме остави?
— Моя е грешката — каза тя. — Но можем да се опитаме да я поправим. — Приближи се към него, лъхна го приятен аромат. Гласът и погледът й станаха студени. — Ще намеря шибания ти наркотик, Стиви. Ще го намеря. Ще те натъпча с него. Ще забия иглата в някоя от все още намиращите ти се вени. А може и аз самата да опитам.
— Не!
— Защо не? — Повдигна вежди, като че ли развеселена. — Нали каза, че е добър наркотик. Нали така каза на татко? Добър наркотик. Щом е добър за теб, ще бъде добър и за мен.
— Не. По дяволите! Виж докъде стигнах. — Протегна ръцете си, целите в рани.
— Виждам какво си направил. — Хвърли настрана бележника и молива. — Много добре виждам какво си направил. Ти си слаб, хленчещ и тъжен.
— Мис! — Влезе една сестра. — Вие ще трябва…
— Излезте от тук! — Ема рязко се завъртя към нея със стиснати юмруци и горящи очи. — Вървете по дяволите! Още не съм свършила.
Сестрата излезе. Чуха как бързо се отдалечава по коридора.
— Остави ме на мира — прошепна Стиви. Закри лицето си с ръце, а сълзите се процеждаха през пръстите му.
— Не съм свършила още. Намерих те на пода със спринцовката и пистолета. Не можеш ли да решиш по какъв начин искаш да се самоубиеш, Стиви? Дяволски лошо беше, нали, че не исках да умреш? Върнах живота в теб още там, на пода. Плачех, защото не бях сигурна дали ще успея да те спася. Но ти дишаше, когато те отнесоха и си мислех, че това е важното.
— Какво искаш? — извика той. — Какво, по дяволите, искаш?
— Искам да помислиш и за другите, просто за разнообразие. Представяш ли си как щях да се почувствам, ако те бях намерила мъртъв? Или татко — какво би било това за него? Имаш всичко, защо трябва да се самоубиваш?
— Нищо не мога да направя.
— Това не е извинение. Не разбираш ли до какво състояние си се докарал! — Бе готова да се разплаче, но се овладя и продължи да излива яростта си. — Обичам те, откакто се помня. Непрекъснато съм се учудвала на това, което успя да постигнеш като музикант. Сега казваш, че нищо не можеш да направиш, за да се възстановиш. Прави каквото искаш, но не се надявай, че хората, които те обичат, ще стоят и ще наблюдават спектакъла!
Тя си тръгна, но на вратата я спря дребна брюнетка.
— Мис Макавой? Аз съм д-р Хейнис, психиатър на мистър Нимънс.
Тялото й се напрегна като на боксьор, подготвящ се за нов рунд.
— Тъкмо си тръгвам, докторе.
— Да, виждам. — Жената се усмихна и подаде ръка. — Хубаво шоу, мила. — Мина покрай Ема и отиде до леглото на Стиви. А, „Скрабъл42“ — една от любимите ми игри. Ще изиграем ли една игра, мистър Нимънс?
Ема бързо излезе навън.
Брайън я чакаше, облегнат на капака на новия си ягуар. Когато я забеляза, дръпна за последен път от цигарата и захвърли фаса надалеч.
— Мислех, че ще останеш по-дълго.
— Не, казах всичко, което имах да казвам. — Закопча долното копче на синьото си яке, след това дръпна ципа. — Исках да те попитам дали съм те чула добре. Купуваш ли наркотици на Стиви?
— Не в смисъла, който влагаш. Аз не съм посредник, Ема.
— Да си поиграем на думи тогава — каза тя. — Ти ли го снабдяваш с наркотици?
— Снабдявам го със заместители на опиати, за да му помогна да изкара турнето, да не ходи по тъмните улички и да се пазари за хероин.
— За да изкара турнето — повтори тя. — Мислех, че лошият е Пит — лъже пресата и помага на Стиви да се самозалъгва.
— Пит няма вина тук.
— Има. Всички имате вина.
— Вероятно би трябвало да поръчаме рекламно каре в „Билборд“ и да обявим, че Стиви е наркоман?
— Би било по-добре от това, което вършите. Как ще се справи той, ако сам не си признае, че е наркоман? И как би могъл да престане да бъде, щом най-близките му приятели продължават да му дават наркотици, за да може да изкара още едно шоу.
— Не е точно така.
— Дали? Мислите, че го правите от приятелство?
Твърде изтощен, за да се ядосва, той се облегна отново на колата. Лекият вятър, който рошеше косата му, носеше есенна свежест и мирис на дъжд. Загледан в яростното лице на дъщеря си, си каза, че жадува за малко покой.
— Ти нищо не разбираш от това, Ема. И не желая дъщеря ми да ме поучава.
— Не те поучавам. — Обърна се и отиде към колата си. С ръка на дръжката тя погледна към него. — Знаеш ли, никога не съм ти казвала, но преди две години ходих да видя Джейн. Напълно е погълната от собствената си личност и проблеми. Не съм си давала сметка колко много си приличате.
Тръшна вратата и шумно потегли. Дори не се обърна да види дали думите й са го засегнали.
Глава 29
Ема се омъжи за Дру. Не каза на никого, дори и на Мариан. В края на краищата беше пълнолетна и не се нуждаеше от ничие позволение, нито одобрение.
Не беше сватбата, за която си мечтаеше. Нямаше воал, нямаше блестяща бяла коприна. Нямаше и цветя, освен една розова роза, която Дру й поднесе. Нямаше музика, нямаше и сълзи.
Каза си, че е без значение. Не искаше ли точно това? Може би бе егоистично, но искаше да се омъжи по този начин. Как би могла да покани Мариан или Бев, без да покани баща си? Не го искаше тук, застанал до нея, да я предава на младоженеца. Може и сама да му се предаде.
Облече се в копринена рокля с корсаж и волани от дантела, малко по-тъмна от розата.
Спомни си сватбата на баща си. Първата сватба, на която бе присъствала: Бев — безкрайно щастлива, Брайън — засмян, Стиви — целият в бяло като ангел. Спомените я накараха да се просълзи. Дру взе ръката й. Той се усмихваше. Усмихваше се и когато постави семплия диамантен пръстен на пръста й. Ръката му бе топла и уверена. Обеща да я обича, да я почита и да се грижи за нея. Толкова отчаяно искаше някой да се грижи за нея. И когато я целуна, тя повярва, че желанието й се е изпълнило.
Станаха мъж и жена. Вече не беше Ема Макавой, а Ема Макавой Латимър. Нова личност, обрекла живота си на Дру. Започваше новият й живот.
Веднага след церемонията той хукна към звукозаписното студио. Това бе съвсем естествено за един изпълнител, особено когато става въпрос за записи. Нейна бе идеята да се оженят без много шум, точно когато той работеше върху новия си албум. Докато го чакаше, тя се зае с апартамента в хотела, където щяха да прекарат брачната си нощ. Искаше обстановката да бъде съвършена. Навсякъде постави цветя, снопове парникови рози, орхидеи, нарциси. Сама ги подреди: постави вази и купи във всички стаи, та чак и
