твърди. Тя потрепери и той почувства, че се възбужда.
— Сладката ми — прошепна той. — Винаги си толкова сладка. — Устата му се впи в нейната жадно, настойчиво и страстно. Поведе я към леглото. — Турнето почти свършва.
— Да. — Тя отметна глава назад, когато той я зацелува по шията.
— Ще се върнеш ли в Лондон, Ема?
Тя отново потръпна. За пръв път й намекваше, че има сериозни намерения.
— Да. Ще се върна в Лондон.
— Ще имаме много такива нощи. — Положи я на леглото, гласът му бе все така ласкав, ръцете — нежни. — Нощ след нощ заедно. — Опитните му ръце внимателно издърпаха блузата от панталоните й. — Ще мога да ти докажа много пъти какво изпитвам към теб. Колко много те желая. Нека ти покажа, Ема.
— Дру. — Тя простена името му, когато езикът му погали заоблената й гръд. Удоволствието и страстта я заливаха. „Сега — каза си тя, когато дългите му пръсти се плъзнаха по кожата й. — Сега.“
За толкова слаб и деликатен на вид мъж ръцете и раменете му бяха силни. Изпитваше приятно чувство, когато усещаше свиването и отпускането на мускулите му.
След това ръката му слезе към колана на панталоните й. Пръстите му нетърпеливо опипваха катарамата.
— Не. — Когато чу гласа си, сама се изненада неприятно. Той продължи да разкопчава колана й, а устата му отново се впи в нейната. Тогава тя започна да се бори. — Не, Дру, моля те. — Успя да го отблъсне. — Съжалявам! Толкова съжалявам. Но просто не съм готова.
Той не отговори. В тъмнината лицето му не се виждаше. Тя се сви на леглото.
— Знам, че не беше честно. — Ядосана на себе си, тя избърса една сълза от бузата си. — Изглежда, монахините са свършили добра работа. А може би е заради татко. Просто ми е необходимо повече време. Имаш пълното право да се сърдиш, но не мога да го направя. Още не.
— Не ме ли искаш? — Гласът му беше тих и странно безчувствен.
— Знаеш, че те искам. — Потърси ръката му и се опита да погали стиснатите му пръсти. — Но съм изплашена, несигурна. — Засрамена, вдигна ръката му до устните си. — Не искам да те загубя, Дру. Моля те, дай ми още малко време.
Въздъхна с облекчение, когато почувства ръката му да се отпуска в нейната.
— Няма да ме загубиш, Ема. Мога да чакам. — Привлече я към себе си и разроши косата й с едната си ръка, но другата остана свита в юмрук.
Глава 28
Беше в Лондон и отново бе лято. Изпитваше странно чувство. Обикновено Ема прекарваше тук поне няколко седмици от ваканциите си. Но сега беше различно. Вече не беше дете. Не живееше и в дома на баща си. Беше влюбена.
Дру се обиди, защото не пожела да се премести при него. Не можеше да обясни какво я възпря. Дали й се искаше ухажването му да продължи по-дълго: огромните букети, които й изпращаше, смешните бележки, които получаваше или ги намираше пъхнати под вратата. Да изживее трепета на влюбването. Да преодолее страха от влюбването.
А може би й бе необходимо време, за да се убеди, че се е освободила от сянката на баща си.
Любовта й към него не беше намаляла. Ема не можеше да си представи, че това може да се случи. Но държеше фотографиите й да се ценят заради самата нея. А искаше да бъде и с Бев. През по-голямата част от живота си Ема бе лишена от майка. Седмиците, през които лятото бавно си отиваше, тя направи нещо, за което бе копняла цял живот премести се в стаята за гости на Бев.
Ако Дру е нетърпелив, ще му обясни. Това време й бе необходимо, не за да се почувства отново дете, а да възстанови прекъснатата връзка с Бев. Как би могла да уреди новите си взаимоотношения, ако не е наясно със старите?
Работеше. Градът, в който бе прекарала детството си, я плени. Бродеше с часове по улиците и парковете в търсене на интересни обекти. Една стара жена, която ден след ден идваше да храни гълъбите в Грийн Нарк. Мъж и жена, които разхождаща лабрадори, или жени, които бутаха детски колички по Кингс Роуд.
Това продължи месец, после два… С Дру отпразнуваха дванадесетото място на албума на „Бърдкейдж Уок“ в класациите на „Билборд“. Забавляваше я как лейди Анабел преследвала объркания П.М. Късаше богородични и тагетис от градината на Бев. И накрая направи крачката — представи фотографиите си заедно с предложение за книга на един издател.
— Имам среща с Дру в седем — извика Ема, докато обличаше късото си велурено яке; — Ще вечеряме и ще ходим на кино.
— Забавлявай се. — Бев събираше мострите си. — А сега къде отиваш?
— При Стиви.
— Мислех, че не е добре.
— Изглежда, се е оправил. — Огледа се в огледалото в коридора. Тъмносиньото яке подчертаваше цвета на очите й. — Проявих и последните снимки от турнето. Имам среща с татко при него, за да изберем най-добрите.
— Аз пък имам среща с лейди Анабел. — Бев завъртя ококорено очите си. Погледна се в огледалото и поспря, за да затегне лявата си обеца. — Не съм сигурна дали иска да се заема с обзавеждането на гостната й, или просто се опитва да научи как е П.М. в леглото.
Ема пъхна папката си под мишница.
— А не допускаш ли, че тя вече знае?
Бев се замисли, след това се засмя.
— Скоро ще разбера. — Целуна я по бузата и бързо излезе.
Малко по-късно Ема потегли със своя „Астън Мартин“. Опита се да си представи милия, неуверен П.М. с нахаканата, накичена лейди Анабел. Не можа. Но и никога не си го бе представяла с Енджи Паркс.
Справи се с тежкия трафик като истинска лондончанка. Доволна бе, че „Бърдкейдж Уок“ сключи договор с Пит Пейдж. Той бе човек, който щеше да ги изведе на върха. Благодарение на него Блекпуул постигна огромен успех. Започна да се снима в реклами и натрупа огромно богатство. Спомняше си как Пит побесня, когато Брайън отказа да представя продукти на фирми или да предостави музиката си за телевизионни реклами: да отхвърля световна слава и милиони лири. Но тя се гордееше с баща си. „Типично за Блекпуул“ — помисли си злобно и спря пред имението на Стиви.
Когато си купи старата викторианска къща и земите наоколо, тя се зарадва. Дори беше започнал да се занимава с градинарство, ходеше при Бев с ръководства за отглеждане на рози, за почви, за градини. Вече за никого не беше тайна, че здравето му не е в ред, но Пит бе успял да прикрие истинската причина.
Ема се беше опасявала, че турнето ще бъде твърде изтощително за Стиви, но той се справи. Отново пишеше и дори искаше да се присъедини към някои благотворителни инициативи на Брайън.
Сега баща й бе в стихията си. Рокът беше намерил каузата си. В Европа и Америка музикантите се организираха, за да посветят таланта си на нещо полезно. Подпомагането на пострадалите от сушата в Етиопия или на борещите се фермери в Америка — това беше част от сцената на осемдесетте, както политическите каузи и любовта бяха през шестдесетте. Времето на Уудсток беше безвъзвратно отминало. Рокерите сега поемаха каузата на човечеството и я бяха закачили на потните си гърди. Горда беше, че е част от това и от възможността да запечата промените и нейната гледна точка към тях.
В края на пътечката видя сандъче с клюмнали от слънцето теменужки. Поклати глава и ги премести под сянката на стрехата. Очевидно Стиви не беше чел внимателно градинарските си книги.
Натисна звънеца. Колата на баща й не се виждаше наоколо и тя се надяваше Стиви да я разведе из градините си.
Икономката отвори вратата и изгледа Ема подозрително.
— Добър ден, мисис Фриймънт.
Мисис Фриймънт беше с прошарена кестенява коса, прибрана на кок. Беше някъде между четиридесетте и шестдесетте. Якото й като гюле тяло беше облечено в черна вълна. От пет години работеше при Стиви: бършеше кръвта и повръщаното, изхвърляше празните бутилки и си обръщаше главата, когато в
