— Не съм мислила.
— Може би ще размислите. — Той хвана нежно раменете й и я обърна към себе си. — Всеки път, когато ви погледна, ми се струва, че сънувам. — Пръстите му я стиснаха по-силно. Притегли я към себе си. Устата й пресъхна. — Не искам да изчезнете.
Сърцето й заби лудо, когато той сведе главата си към нейната. Почувства топлината на устата му. Целуна я толкова нежно. Отдръпна се за миг, като я гледаше в очите и след това бавно притисна устните си отново към нейните.
„Толкова е нежен и мил“ — помисли си тя, Прегърна го и се отпусна. Опитните му устни обсипаха с целувки лицето й и след това се впиха в нейните.
— По-добре да те изпратя до вас — прошепна той. — Ема. — Не можеше да се въздържи да не я докосва и поглади ръцете й. — Искаш ли да се срещнем отново?
Сложи ръка на рамото му.
— Да.
Глава 27
През следващите седмици всяка свободна минута прекарваше е Дру: среднощни вечери за двама, дълги разходки под звездите, някой откраднат следобеден час. Времето, което прекарваха заедно, минаваше толкова бързо, че едва ли имаше нещо по-възбуждащо, по-интимно, по-отчаяно.
Когато отидоха в Париж, тя го запозна с Мариан. Срещнаха се в едно малко кафене на булевард Сен Жермен, където туристи и парижани седяха на чаша червено вино или cafe au lait37.
Мариан изглеждаше като истинска французойка — с бели чорапогащи и къса права пола. Яркочервената й коса беше къса, но вече не бе подстригана като момче. Но тя си оставаше американка. Извика и се хвърли на врата на Ема.
— Не мога да повярвам, че си тук. Като че ли са минали години. Чакай да те погледна. Колко си красива! Мразя те.
Ема се засмя и отметна косата си. Изглеждаш точно като френска студентка по изкуство. Tres chic et sensuel38.
— Тук това е важно колкото яденето. Вие трябва да сте Дру — Мариан му подаде ръка.
— Радвам се да се запознаем. Ема ми е разказвала много за вас. Знаете ли, Пикасо е идвал тук. Сядам винаги на различни маси. Ако открия стола, на който е седял, сигурно ще изпадна в транс. — Вдигна чашата си и попита Дру: — Ще пиете ли вино? — След неговото кимване направи знак на келнера. — tin vin rouge et un cafe, s’il vous plait39. — Намигна на Ема. — Скучните уроци на сестра Магдалена се оказаха толкова полезни.
— Произношението ти все още е за три минус.
— Знам. Работя върху него. Как е турнето?
— „Девъстейшън“ никога не е бил в по-добра форма. — Ема се усмихна на Дру. — А откриването на концерта е направо сензация.
Той постави ръка върху нейните.
— Публиката ни харесва. — Погледна Мариан. — Страхотно е.
Мариан отпиваше от виното и го преценяваше. Би искала да го нарисува като апостол Йоан. Имаше онзи мечтателен поглед, поглед на посветен. А може би — като Хамлет. Младият трагичен принц. Тя се усмихна, когато келнерът им сервира. А ако се върнем само няколко години назад, би бил портрет на младия Брайън Макавой. Запита се дали Ема вижда приликата.
— Къде ще бъде следващият концерт?
— В Ница. — Дру протегна краката си. — Но аз не бързам. Париж ми харесва. — Погледна към улицата, където коли и велосипеди профучаваха, напълно равнодушни към живота на пешеходците. — Как ли се живее тук?
— Шумно. Вълнуващо. — Усмихна се. — Чудесно. Малкият ми апартамент е точно над една фурна. Повярвайте ми, няма нищо по-хубаво от уханието на френски хляб рано сутрин.
След един час Дру се изправи.
— Трябва да отида на репетицията, а и двете сигурно искате да си поговорите. Ще се видим довечера. И вас също Мариан. — Целуна Ема и се отправи към изхода.
— Разчитам на това. — Заедно с другите жени в кафенето Мариан го проследи с поглед, докато излизаше. — Това е най-красивият мъж, който съм виждала.
— Нали? — Ема се наведе и хвана ръцете й. — Харесва ли ти?
— Разбира се? Красив, талантлив, елегантен, забавен. — Засмя се. — Може пък да ти го отнема.
— Не бих искала да удуша най-добрата си приятелка…
— Няма да се наложи. Той не откъсва поглед от теб. Не разбирам защо: само заради тези невероятни скули, големите сини очи, половин метър руса коса и никакъв ханш.
— Някои мъже нямат вкус. — Тя се облегна назад. — Изглеждаш толкова щастлива.
— Но аз съм. — Пое дълбоко дъх и усети мириса на вино и цветя. На Париж. — Мисля, че съм влюбена в него.
— Не се шегуваш, нали? Никога не бих се сетила. — Засмя се и потупа Ема по бузата. — Сестричке, то е изписано на лицето ти. Ако трябваше сега да те нарисувам, щях да нарека картината „Безумно влюбената“. Какво мисли баща ти за него?
— Уважава го много — и като музикант, и като композитор.
Питах те какво мисли за Дру като мъж, в когото дъщеря му е влюбена.
— Не знам. Не сме говорили за това.
— Не си му казала, така ли?
— Не.
— Защо?
— Не знам. — Ема отмести кафето. — Искам за известно време да запазя връзката ни в тайна. Той все още ме мисли за дете.
— Всички бащи мислят така за дъщерите си. Моят звъни по два пъти в седмицата, за да се убеди, че не съм се поддала на чара на някой извратен френски comte40. Колко бих. искала да е така. — Когато Ема не се усмихна, тя наклони глава. — Мислиш, че не би одобрил ли?
— Не знам. — Сви рамене.
— Ема, ако това между теб и Дру е сериозно, баща ти ще открие, рано или късно.
— Знам. Само се моля да бъде по-късно.
Но не стана много по-късно.
Ема се наслаждаваше на сутрешното слънце от терасата на стаята си в Рим. Все още бе по халат и кафето й изстиваше. Преглеждаше последните снимки. Събираше ги не само за Пит, но и заради зародилата се идея за книга.
Усмихна се и измъкна любимата си снимка на Дру. Беше я направила в сенчестите алеи на Боа дьо Булон. А веднага след това той я бе целунал и й бе казал, че я обича.
Обичаше я. Затвори очи и се протегна. Надяваше се, копнееше, но дори не би могла да си представи щастието, което изпита, когато той го каза. И сега можеше вече да мечтае да бъде винаги с него, да се люби с него, да се омъжи за него, да създадат семейство.
Тя наистина ужасно желаеше всичко това. Човек, който да я обича, собствен дом, деца. Ще бъдат щастливи, толкова щастливи! Коя жена би могла да разбере по-добре живота и проблемите на един музикант от дъщерята на музикант?
След турнето ще започнат да правят планове.
Някой почука на вратата и прекъсна мислите й. Реши, че Дру идва да закусят заедно, както вече бе правил един-два пъти. Когато видя баща си, я обзе леко безпокойство.
— Татко! Не вярвам на очите си, излязъл си от стаята преди обяд.
— Може да съм ясновидец. — Приближи се към нея. В ръката си държеше сгънат вестник. Погледна към
