направя…
— Ема. — Грабна ръката й. Тя се досети. Виждаше по лицето й, че вече е разбрала, но не иска да повярва. Отначало и той отказваше до повярва. — Аз умирам — изрече го съвсем спокойно. — Болен съм от СПИН.
— Не! — Пръстите й се впиха в неговите. — О, Господи, не!
— Знам от седмици… всъщност от месеци — призна си той с въздишка. — Отначало мислех, че съм настинал, че е грип. Нямах смелост да отида на лекар. Е, налагаше се да го направя. Не повярвах на първата диагноза, на втората, на третата… — Засмя се, притвори очи отново. — Има неща, от които не можеш да избягаш.
— Непрекъснато откриват нови лекарства. — Обезумяла, тя притисна ръката му до бузата си. — Чела съм в списанията.
— Опитал съм с какво ли не. Има дни, в които се чувствам съвсем добре.
— Но нали има клиники.
— Не мога да прекарам времето, което ми остава, в клиника. Продадох къщата, така че имам малко пари. Ще си наема апартамент в хотел „Плаца“. Ще ходя на театър, на кино, в музеи. Всички онези неща, за които нямах време през последните няколко години. — Засмя се отново, докосвайки с пръст бузата й. — Съжалявам за чашата.
— Не се притеснявай.
— Изглеждаше като старинна ирландска чаша — извинително прошепна той. — Винаги си имала стил, Ема. Не плачи! — Гласът му бе спокоен. Извърна се, за да не гледа сълзите й.
— Ще събера парчетата.
— Недей. — Сграбчи ръката й. Толкова много се нуждаеше от някого, който да държи ръката му. — Просто поседи до мен.
— Добре. Люк, не се предавай. Всеки ден откриват нови лекарства. Ох, толкова е банално! — каза отчаяно. Опря ръката му до бузата си. — Сигурно ще намерят лекарство. Длъжни са.
Той не отговори. Тя търсеше утешение, което не можеше да й даде. Как би могъл да й обясни какво почувства, когато му съобщиха резултатите. Щеше ли да разбере страха, яростта, унижението и отчаянието? Когато се разболя от пневмония преди седмици, хората от екипа на линейката се страхуваха да го докоснат. Изолираха го от хората, от състраданието, от надеждата.
Тя беше първата, която го докосваше и страдаше за него. И той не можеше да й обясни.
— Когато видиш Джоно, не му казвай как съм изглеждал.
— Няма.
Това като че ли му подейства успокоително. Ръката му се отпусна.
— Помниш ли, когато се опитвах да те науча да готвиш?
— Да. Каза ми, че аз съм безнадеждна, но Мариан е направо некадърна.
— Все пак се научи да приготвяш спагети.
— И още ги правя всяка седмица.
Той се разплака; сълзите се стичаха от затворените му клепачи.
— Защо не се откажеш от „Плаца“ за известно време и да останеш тук? — Когато поклати глава, тя продължи: — Поне тази нощ. Само тази нощ. Чувствам се толкова самотна без Мариан. Ще видиш какъв сос приготвям за спагети.
Той покри лицето си с ръце и дълго плака, а тя седеше до него.
Когато самолетът се приземи на Хийтроу, валеше тих пролетен дъжд. С фотоапарата през рамо тя мина през контролата. Посрещна я Джоно и шумно я целуна.
— Пит ще се погрижи за багажа ти — каза той и я поведе към изхода.
— Напомни ми да му целуна копитото.
Когато спряха пред една лимузина, Ема го погледна изненадано.
— Ненавиждам автобусите за летището — заяви претенциозно Джоно. След като се настаниха вътре, той напълни две чаши с пепси и й подаде пакет чипс. — Между другото така може и да се яде. Как се справи с полета?
— С „Драмамин“ и молитви. — Отвори пакета с чипса. Яденето в самолета беше лукс, който стомахът й не понасяше.
— Не се притеснявай. Запасил съм се и за двама ни за турнето.
— Щастлива съм, че ще бъдеш с мен по време на полет. Не можеше да издържа повече, пресегна се и спусна стъклото между тях и шофьора.
— Благодаря ти, че откликна на молбата ми и дойде да ме посрещнеш.
— Предполагам, че е имало причина.
— Да. Би ли ми дал цигара? Извади две и ги запали.
— Сериозно ли е?
— Много. — Вдъхна дълбоко дима. — Люк дойде да ме види преди два дни.
— В Ню Йорк ли е?
— Да… Вечеряхме заедно.
— Чудесно. Как е той?
Ема извади плика от чантата си.
— Помоли ме да ти предам това.
Обърна се и се загледа през прозореца, а той отвори плика. Прочете го мълчаливо. Чуваха се само тихият шум на мотора, леките потропвания на дъжда и Шопеновият прелюд от колоните. След известно време се осмели и погледна отново към Джоно.
Той седеше с невиждащ поглед. Писмото лежеше на скута му. Когато погледите им се срещнаха, сърцето я заболя.
— Ти знаеш?
— Да, той ми каза. — Взе ръката му в своите. — Мъчно ми е, Джоно. Много ми е мъчно.
— Притеснявал се е за мен. — Джоно погледна към писмото и прошепна: — Иска да се тестувам. И… ме уверява, че ще мълчи за връзката ни. Исусе! Той умира, а ме успокоява, че репутацията ми няма да пострада.
— За него е имало значение.
Гърлото му пресъхна. Едва се сдържа да не се разридае и още веднъж дръпна силно от цигарата.
— Аз държах на него. По дяволите! Сега той умира и какво мога да му кажа? Благодаря ти, приятел. Много спортсменско от твоя страна да занесеш тайната ни в гроба.
— Джоно, недей! За него е важно да го направи по този начин. Той е… Люк се опитва да си направи равносметка.
— Проклет, шибан живот! — Безсилна ярост и мъка кипяха в него. И на нищо не можеше да си го излее. Да проклина болестта, беше равносилно да проклина съдбата, че е такъв, какъвто е. Докато палеше друга цигара, ръката му трепереше. — Бях си уредил много дискретно тестуване преди около шест месеца. Аз съм здрав. — Пое дълбоко дима и смачка писмото. — Нямам проблеми с имунната си система. Не. Там проблеми нямам.
Тя го разбра и започна да го успокоява.
— Глупаво е да се чувстваш виновен, че ти си здрав.
— Това не е справедливо, Ема. — Внимателно изглади писмото, след това го сгъна и го пъхна в джоба си. — Къде е шибаната справедливост?
— Не знам. — Сложи глава на рамото му. — Когато убиха Дарън, бях твърде малка, за да си задам подобен въпрос. Но оттогава до днес съм си го задавала стотици пъти. Защо хората, които обичаме, умират, а ние — не? Монахините казваха, че такава е волята на Бога.
— Това не е отговорът.
— Не, не е. — Попита се как да постъпи. Разбра, че през цялото време е искала да му каже. — Люк е в Ню Йорк. Отседнал е в „Плаца“ за няколко седмици. Не искаше да ти казвам.
— Благодаря.
Когато колата спря пред къщата на баща й, Джоно я целуна.
