което заслужаваше да помисли.
Трябваше да спрат поради голямото задръстване. Наоколо се носеше лудият хор на клаксоните и виковете на хората.
— Ще изляза и ще повървя пеша — предложи тя на фотографа. — Ела колкото е възможно по-скоро. — Лоръл излезе и тръгна.
Мат също беше на улицата. Шумът на стария град му бе приятен, ала горещината беше все така непоносима. Подушваше реката и цветята. Едно съчетание, което за него винаги бе свързано с Ню Орлийнс. В този момент обаче той изобщо не мислеше за него. През последния час беше прекалено зает, за да се разсейва.
Едно посещение в полицейския участък и няколко подходящи въпроси му осигуриха информацията, че всъщност изобщо не бе издавано официално нареждане за издирването на Елиз или Чарлз Трулейн.
За нито един от двамата не бе подавана молба за издирване нещо, което се правеше за всеки изчезнал човек. Бележката, която бе оставена, и липсващите дрехи и художнически принадлежности изглежда бяха задоволили всички. Но Мат не беше доволен.
Когато продължи да разпитва, се сблъска с истинска стена от безразличие. Че какво значение имаше как са напуснали града или дали някой ги е виждал? Те си бяха отишли преди цели десет години. А това бе много дълъг срок. Полицията в Ню Орлийнс си имаше достатъчно работа, за да се занимава с някакво си прелюбодеяние, станало преди десет години! Е, момчетата от лабораторията щяха да си поиграят с малкото метално парченце, когато имаха време, и на какво толкова разчиташе той?
Мат излезе с по-малко отговори, отколкото въпроси имаше, когато влезе. Може би щеше да научи нещо от Кърт.
Той зави зад ъгъла и влезе в малък тъмен бар, където трио джаз музиканти свиреше популярна мелодия. Веднага зърна Кърт, седнал в ъгловото сепаре, с разпръснати листове по масата. До ръката му стоеше чаша недокосната бира. Мат бе виждал много пъти Кърт точно в тази поза по време па колежанските им дни. Усмихна се за пръв път от няколко часа насам.
— Е, как е, съветнико!
— Какво? — Стреснат, Кърт вдигна глава. — А, здрасти! — Прибра листовете с едно движение и ги мушна в чантата си. — Какво става, Мат?
— Същото — поръча на сервитьорката Мат, посочвайки бирата на Кърт. — Искам от теб един малък юридически съвет — обърна се към приятеля си той.
— О-хо. — Усмихнат, Кърт поглади брадичката си, която бе единствената прилика със сестра му.
— Съвет — повтори Мат.
— Добре, де. — Когато сервитьорката остави бирата на масата, Кърт си спомни за своята собствена.
— Ако реша да инвестирам капитали, смяташ ли че „Трулейн Шипинг“ е подходяща компания?
Кърт го погледна над чашата си, а изражението му се изостри.
— Бих казал, че ще е по-подходящо да зададеш този въпрос на своя брокер, а не на адвоката си. Във всеки случай и двамата знаем, че капиталът ти е солиден. Ти си този, който все ме черпиш, нали?
— Тогава го приеми като хипотетичен въпрос. Ако реша да инвестирам в някоя фирма в Ню Орлийнс, ще бъде ли „Трулейн“ подходящо място за парите ми?
— Добре. Ще ти кажа, че Трулейн е една от най-солидните компании в страната.
— Аха — промърмори замислено Мат. Значи това беше задънена улица. — Защо мислиш, че никой не е потърсил наследството на Елиз Трулейн?
Кърт остави бирата и хвърли на приятеля си един дълъг поглед.
— Откъде знаеш за това?
— Не мога да разкрия източниците си. Става дума за петдесет хиляди долара — напомни той и замислено прекара пръст по изпотената си чаша. — Лихвите за десет години сигурно представляват една солидна сумичка. Мисля си, че дори на богаташ като Трулейн биха свършили работа.
— Той няма право на тези пари. Това е наследство само на името на Елиз — отговори на незададения въпрос Кърт. — Моята фирма го управлява.
— И дамата го е оставила просто така да си стои? — Мат вдигна вежди. — Странно. Твоята фирма не се ли опита да я открие?
— Знаеш, че не мога да ти отговоря — отвърна Кърт.
— Добре, тогава още един хипотетичен въпрос. — Когато някой наследи голяма сума пари и не си ги потърси, какви стъпки предприема изпълнителят на завещанието, за да открие наследниците?
— Обикновените процедури — подзе неохотно Кърт. — Дава обява във вестниците. В повечето случаи наема детектив.
— Ако наследницата има съпруг, от когото иска да се скрие?
— Разследването и цялата свързана с него кореспонденция остават поверителни.
— Ъхъ. — Мат отпи от бирата си, докато пианистът подхвана ново парче. — Направила ли е Елиз Трулейн завещание?
— Мат.
— Това може да бъде много важно, Кърт.
Ако беше някой друг, Кърт сигурно щеше да намери правдоподобно оправдание и да избегне отговора. Ала той познаваше Матю Бейтс прекалено добре и от много дълго време.
— Не — отговори кратко. — Двамата с Луис бяха направили общо завещание, но тя изчезна преди да го подпише.
— Разбирам. А кои бяха лицата, които трябваше да получат наследството?
— Беше стандартно завещание на съпрузи без наследници. Мариън и Чарлз си имаха свои пари.
— Достатъчно много ли?
— Повече от достатъчно. Мариън е много богата жена. — И понеже предчувстваше следващия въпрос, а той никак не му харесваше, продължи. — Инвестициите и спестяванията на Чарлз също събират лихви като тези на Елиз.
— Интересно.
Кърт притвори очи. Не бяха толкова зелени като тези на сестра му. Бяха като спокойно море.
— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?
— Просто събирам информация, за да осветля всички неясни моменти.
— Според мен има нещо общо е това, което правите двамата с Лоръл. И нещо общо със Сюзан.
— Да. — Мат изпи бирата си, без да откъсва очи от приятеля си. — Ти видя ли я вече?
— Да. При баба ми. — По бузите на Кърт изби лека червенина, която напомни на Мат, че преди доста години приятелят му беше влюбен в една студентка по медицина.
— Тя ми разказа за Ан и за писмата. — Погледът на Кърт пък му напомни, че срещу него вече не седеше някогашният влюбчив колежанин, а солиден юрист с остър ум, въпреки мечтателната си природа. — Можеш ли да й помогнеш?
— Правим, каквото можем. След като я познаваш и след като тя ти се е доверила, можеш да я успокоиш поне докато открием нещо.
— Вече мислех за това — отговори чистосърдечно Кърт. — А ти грижиш ли се за Лоръл?
Мат се намръщи, като си спомни как се разделиха преди няколко часа.
— Никой не може да се грижи за Лоръл — промърмори той.
— И аз така мисля. — Кърт започна да прибира чантата си. — Сега имам среща, ала когато разполагам с повече време, ще ми разкажеш подробно за това.
— Добре. И ти благодаря за съветите.
След като остана сам, Мат си поръча още бира. Прекалено много задънени улици, помисли си той. Двама души може да обърнат гръб на всичките си близки, приятели и роднини заради една любов, но не и на толкова много пари. Пари, които повечето хора не виждат през целия си живот. Не и за десет години.
Или любовта ги бе направила невменяеми, или бяха мъртви. Според него мъртви беше по-вероятно и имаше повече смисъл.
Мат се облегна и запали цигара. Ако са катастрофирали, след като са напуснали Херитидж Оук, нима не
