харесаха.
— Но понякога могат да бъдат полезни — вметна неочаквано той, когато гледаш на тях обективно.
Тя отвори уста да му отговори нещо, ала премълча.
— Извинявай, нямах предвид да стрелям от засада. Брюстър — продължи тя. — Знаем, че е влюбен в Ан и че е искал тя да напусне Луис. Никакви други предположения, освен това, което сам каза за себе си. — Лоръл подчерта името на Брюстър с дебела линия и продължи. — Имаме още потвърждението на Мариън и реакцията на Ан. Вторият ми разговор с Луис ме кара да мисля, че той или не е знаел за чувствата на Брюстър, или не ги е смятал за достатъчно важни, че да се тревожи за тях. Защото Брюстър продължава да работи за него.
Тя разтри с ръка задната част на врата си, първият и единствен явен засега знак, че бе изморена.
— И така, в крайна сметка стигнахме до заключението, че Ан не е отишла доброволно в блатото, без някакъв вид външен натиск, и че най-вероятно е продължила да навлиза все по-навътре в него поради липсата на каквато и да било друга възможност. Според моето мнение, Брюстър е най-вероятният кандидат за обвиняем.
Мат побутна леко своя бележник.
— Днес говорих с Кърт.
— Така ли? — Лоръл го погледна и се опита да схване връзката между думите му и нейното последно изречение.
— Поисках от него известно сътрудничество по отношение на теорията, която имам.
— Какво общо има Кърт с това?
— Той е адвокат. — Мат запали цигара. — Както се оказа, имах по-голям късмет, отколкото очаквах. Защото Кърт работи за фирмата, която управлява наследството на Елиз Трулейн.
Тя остави бутилката, коя го бе надигнала.
— И какво общо пък има това с всичко останало?
— Започнах да мисля, че има страшно много общо. Слушай! — Той погледна бележките си. — Петдесет хиляди долара, плюс десет годишни лихви върху тях, не са пипнати. Все още. Парите на Чарлз Трулейн също стоят непипнати. Би трябвало да е направено много дискретно, и сигурен съм, много основно разследване от страна на банката, за да открие двамата бегълци. — Мат прелисти няколко страници, сетне вдигна очи и погледна Лоръл. — Ала в полицията няма постъпила молба за издирването на Елиз или Чарлз Трулейн.
— За какво намекваш?
Той бавно остави бележника си на масата.
— Знаеш за какво намеквам.
Тъй като се нуждаеше от движение, тя стана.
— Мислиш, че са мъртви — рече тихо Лоръл. — Може би. Може да са катастрофирали, или — тя спря насред изречението и Мат разбра, че мислите й протекоха по същия начин, както неговите днес следобед. Лоръл се обърна към него, очите й бяха напрегнати. — Мислиш, че са били мъртви още преди да напуснат Херитидж Оук.
— Това е твърде вероятно, нали? И е повече от възможно.
— Не знам. — Тя притисна с пръсти слепоочията си и се опита да мисли логично. Може да са променили имената си, дори външността си, да са заминали за Европа, или за Ориента, или Бог знае за къде.
— Може — съгласи се той. — Но има много място за съмнение, нали?
— Да, прав си. — Лоръл си пое дълбоко дъх. — И ако тръгнем по тази нишка, предполагайки, че тя с свързана и със смъртта на Ан по някакъв начин, Брюстър остава чист. Невинен. Кой друг тогава би имал мотив? Освен Луис? Ала той е бил извън града.
— Дали наистина е бил? — Мат стана с пълното съзнание, че разговорите, засягащи Луис Трулейн, трябва да бъдат водени много внимателно. Темата беше чувствителна.
— Той има собствен самолет, нали? Може да лети с него когато си поиска. Представи си какви възможности предлага това, а, Лоръл?
Да, тя си представяше. Луис се връща неочаквано, заварва двамата любовници, изпада в шок. В моментно умопомрачение, лудост. С малкия частен самолет телата могат да бъдат закарани където си поиска.
Пребледняла, Лоръл се обърна към Мат. Той очакваше аргументите й или пълно отхвърляне на хипотезата. Но тя не направи нито едното, нито другото.
— Не би било лесно, а може би дори ще е невъзможно — забеляза Лоръл с професионален и спокоен тон, — да проверим пристигащите и излитащи самолети в една нощ преди десет години.
— Ще започна проверката още в понеделник.
— Тя кимна.
— А аз ще се заема с Кърт. Може да успеем да научим името на детективската фирма, която е търсила Елиз и Чарлз.
— Не.
— Защо не? — попита неразбиращо Лоръл. — Струва си да опитаме, ако приемем тази версия.
— Защото искам ти да се оттеглиш. — Мат произнесе думите равнодушно и стана. — Не искам повече да задаваш каквито и да било въпроси.
— Какви ги говориш, по дяволите? Няма да стигнем доникъде, ако не задавам въпроси!
— Каквото сме постигнали досега, това е. Струва ми се, че сме стигнали до средата. Ала оттук нататък продължавам сам.
Тя вирна брадичка.
— Ти си луд!
Това може би беше последната капка, която преля чашата.
— Да, луд съм! — отговори яростно той и тръгна нервно из стаята, колкото можеше по-далече от нея, за да не я сграбчи за яката и да я разтърси здравата. — Това не е игра. По дяволите! Не се надпреварваме кой ще успее да излезе на първа страница!
— Никога не съм възприемала професията си като игра.
— Не те искам на пътя си.
Очите й се присвиха и станаха като на котка в тъмна нощ.
— Тогава ще стоя настрани. Но и аз не те искам на моя път.
— Ти не разбираш ли, че е опасно! — извика ядосано Мат. — Мисли с главата си! Беше предупредена, и то не веднъж, а цели три пъти. Който и да стои зад смъртта на Ан, няма да се поколебае да убие още веднъж.
Лоръл вдигна вежди. Прекрасните си, изящно извити вежди, които го подлудяваха.
— Значи ще внимавам.
— Не се прави на идиот! Мен никой не ме заплашва, нито ми се обажда по телефона. Никой! — В гласа му имаше паника, истинска паника, ала Лоръл бе прекалено заета със своите мисли, че да я забележи и проумее.
— А искаш ли да знаеш защо, Бейтс? — обърна се тя към него. — Защото аз съм жена и очевидно по- лесно ще се уплаша и ще се предам. По същия начин ти си мислиш, че ако крещиш, ще ме накараш да направя същото.
— Престани да бъдеш по-глупава, отколкото си!
— Но те са забравили едно нещо — продължи, без да му обръща внимание, Лоръл. — И ти си забравил нещо много важно. Че съм журналистка. И за да стигне до истината, до същината на историята, един журналист прави това, което е необходимо. Повечето от нас работят в истинска джунгла, под една или друга форма. Това ни е работата.
— Ала аз не съм влюбен в повечето от вас, журналистките! — извика Мат. — Влюбен съм в теб! — Премина покрай нея, без да я докосне, стигна до масата и грабна една цигара.
Тя го загледа стреснато, докато той ровеше из хартиите за кибрит. Чувстваше се опустошена, сякаш бе тичала по стълби, вземайки но две стъпала наведнъж. Сега, когато бе стигнала до върха, просто бе забравила защо толкова много бе бързала и закъде. Мат ругаеше и чупеше клечка след клечка. Когато успя да запали и се обърна към нея, Лоръл почувства топлина, блясък, удоволствие.
Той седна и я загледа. Какво, по дяволите, беше казал? О, Господи, беше избълвал всичко! Беше
