отново. Пак там, като първия път.
Лоръл я загледа с ужас, защото разбра какво ставаше в главата на Мариън. За нея Елиз и Ан бяха едно и също лице и тя непрекъснато ги бъркаше.
Накарай я да говори! Нека да говори, каза си тя, докато вятърът започна да подухва в тръстиките.
— Защо уби Елиз първия път?
— Тя нямаше право! — извика ядосано Мариън. — Тя нямаше право на къщата! Къщата беше моя и винаги е била моя. Луис щеше да я завещае на нея. Представи си само, на нея! Тя нямаше капка Трулейнова кръв във вените си, не беше една от нас! Аз съм най-голямата. По право къщата принадлежеше на мен. Ала баща ми я остави на Луис.
Гърдите й се повдигаха и спускаха развълнувано, но пушката беше стабилна и не помръдваше в ръцете и.
— Винаги е била моя. Аз я обичах. Обичам всичко това. — Очите й обхванаха блатото и някак си омекнаха. — Това е единственото нещо, което някога съм обичала.
— Но защо си убила Елиз! — прекъсна я Лоръл. Къщата значи, помисли си тя. Нима някой убиваше заради една къща, заради малко земя и пръст? Да, хората го правеха от край време. От прастари времена, още когато са живели в пещерите. — Защо не си убила Луис? Тогава ти щеше да бъдеш наследницата.
— Лоръл! — Гласът на Мариън бе тих и покровителствен. — Луис ми е брат.
— Но Чарлз също ти беше брат — подзе Лоръл.
— Не исках да нараня Чарлз. — От очите й покапаха сълзи и се затъркаляха по лицето. — Аз го обичах. Ала той ни видя, опита се да ми попречи. — Една сълза капна на земята.
— Нямах друг избор. Елиз и аз излязохме на разходка. Тя се чувстваше самотна без Луис. Когато мислех, че бяхме достатъчно далеч от къщата, извадих пушката. Тази пушка — рече Мариън и вдигна оръжието по- високо. — Можеш ли да я познаеш?
Разбира се, че я позна. Беше я виждала стотици пъти във витрината в библиотеката. Същата пушка, с която друг един Трулейн беше убил жена си в блатото. Също за наказание.
— Да.
— Знаех, че трябва да я използвам. — Мариън прокара пръст по дулото. — Тя сякаш ме чакаше. Сякаш някой ми каза, че е правилно да накажа Елиз с тази пушка. Разбираш ли?
— Опитвам се.
— Бедната Лоръл — промърмори Мариън. — Винаги така внимателна, така добра. Когато ти се обадих днес, бях абсолютно сигурна, че ще дойдеш.
Лоръл почувства, че краката й омекват.
— Говореше за Чарлз.
— А, да. Той ни видя. Видял, че водя Елиз към блатото с пушка в ръка. Или поне така мисля, нямах време да го попитам. Толкова бързо стана всичко. Бяхме тук, когато ни изненада. Точно тук, на това място.
Тя се огледа, сякаш очакваше, че не са сами. Лоръл направи една съвсем малка и незабележима крачка вдясно.
— Не прави това — прошепна Мариън и вдигна пушката. — Елиз полудя, особено когато се скъса медальонът й. Трябваше да бъда по-внимателна. Трябваше да я застрелям. След това Чарлз скочи върху мен, собственият ми брат! Пушката сигурно е стреляла сама. И той беше мъртъв.
Сълзите й бяха изсъхнали, а очите съвсем ясни.
— Първо не знаех какво да правя, но после изведнъж ми дойде просветление. Щях да ги представя за любовници. Също като онези, другите двама, които са умрели тук преди толкова много години. Ала тези щяха да оставят бележка. Този път Елиз щеше да каже на Луис, че го напуска заради Чарлз — продължи Мариън. — Това беше по-добро решение, не мислиш ли? Завлякох ги до плуващите пясъци и ги хвърлих там.
— О, Господи! — Лоръл затвори очи, но Мариън не забеляза.
— Събрах някои от дрехите им. В къщата нямаше никой, защото беше неделя и прислугата имаше свободен ден. Боите на Чарлз също. Почти бях забравила за тях. Разбира се, той никога нямаше да напусне къщата без боите си. Те също отидоха в подвижните пясъци. Това е всичко. Беше много просто. Луис беше съкрушен. Той страдаше. — Очите й се замъглиха за миг, като от болка или страдание. — Знаех, че обвинява себе си, ала почти успях да го убедя, че е било за добро. Къщата отново беше моя, той бе изцяло погълнат от работата си. Но понякога — прошепна тя, — понякога ги чувах. Тук, нощем.
Лоръл едва преглътна металния вкус на ужаса, който стягаше глътката й.
— Кого, Чарлз и Елиз ли?
— Чувах ги. Те ме събуждаха и аз трябваше да изляза и да ги потърся. Никога не ги видях — Мариън отново се огледа, сякаш всеки момент очакваше някои да се появи. — Ала ги чувах.
Това съвсем я е побъркало, помисли си Лоръл. Горката! Как никой не е забелязал, как никой не се е усъмнил? Спомняше си Мариън в ролята на благотворителна дама само преди няколко месеца. Изящна, елегантна, с букетче виолетки, забодено на ревера. Погледна отново към пушката.
— И после тя се върна — подзе неочаквано Мариън. — Каза, че името й е Ан и че Луис й вярва. Знаех си. Погледна ме с огромните си сини очи и видях как ми се присмива. Но я накарах да си мисли, че е успяла да ме заблуди.
— И я доведе отново тук.
— Този път трябваше да бъда по-внимателна. Луис почти не я изпускаше от очи. А тя никога, никога не доближи дори на няколко крачки до блатото. Онази нощ той остана до късно. Чух я, че е в библиотеката с него. Каза й, че сигурно ще поработи още няколко часа. Да си ляга без него. Разбрах, че моментът е настъпил. Отидох в нейната стая, сложих възглавницата на лицето й. О, трябваше да внимавам, можеше да я задуша още там. Исках да изглежда като нещастен случай. Тя беше много мъничка и не беше никак силна. Трябваха ми само няколко минути, за да изпадне в безсъзнание. После я донесох тук.
Мариън се усмихна при спомена.
— Бях взела пушката, ала Ан не знаеше, че нямам намерение да я използвам. Когато дойде на себе, беше ужасена. Елиз знаеше, че трябва да умре. Започна да ми се моли да я пусна, но аз я накарах да стане. Знаех, че ще е най-добре, ако се удави в реката. Когато започна да тича, я оставих. Щеше да ми бъде по- лесно, ако бе изтощена. Сетне чух, че извика. Беше змия, малка. Беше налетяла право в гнездото й. Разбираш ли, така е трябвало да стане. Така беше правилно. Единственото, което трябваше да направя, бе да изчакам отровата да подейства. И затова прекарах нощта, цялата нощ в това влажно, отвратително блато. Изчаках, докато престане да мърда, точно тук. Сетне се върнах в къщи. — Тя се усмихна, ала очите й бяха празни. — Повече няма да се върне.
— Не — съгласи се бързо Лоръл. — Тя повече няма да се върне.
— Винаги съм те обичала, Лоръл. Ако ме беше послушала, това нямаше да се случи.
Лоръл навлажни устните си и се помоли гласът й да не издаде страха, който я сковаваше.
— Ако ме застреляш, ще те заведат много далеч от Херитидж Оук.
— Не! — Ръцете й стиснаха здраво пушката, после се отпуснаха. — Аз няма да те застрелям. Ако го направя, трябва да хвърля вината върху Луис. Ще изглежда така, сякаш ти си си виновна за всичко.
Беше й толкова трудно да диша. Толкова трудно да позволи на въздуха да влиза и излиза от дробовете й. Ако се опиташе да се съсредоточи върху това, може би щеше да успее да задуши напиращия в гърлото й вик.
— Аз нямам намерение да отида сама до реката, нито пък в подвижните пясъци.
— Знам — съгласи се Мариън. — Ти не си като другите и не се плашиш толкова лесно. Но има едно нещо, — като продължи да я държи под прицел, Мариън пристъпи към дивите тръстики. — Дошла си да си пъхаш носа тук, да слухтиш, да душиш, не мирясваш. И ти се е случило нещастие. Също като на Елиз-Ан. — Тя измъкна от тръстиките плетена кошница с капак. — Тази тук — рече тихо Мариън, — не е мъртва.
Лоръл разбра и страхът скова мисълта й. С бързо движение Мариън отвори капака на кошницата. Замръзнала от ужас, Лоръл почувства абсолютна празнота в главата си и буца лед в стомаха и, когато видя змията да се измъква. Сетне още една.
— Исках да съм сигурна — промърмори Мариън. Остави пушката и хвана пръчката с две ръце. Погледна към Лоръл и се усмихна. — Ти и без това се страхуваш много от змии, нали? Доколкото си спомням, направо
