припадаше от страх дори при вида на най-обикновена неотровна змия. — Тя насочи пръчката към змиите, които изсъскаха и изправиха глави. — Тези не са безопасни.
Искаше да се затича, да вика, да крещи. Ала гласът й беше скован от ужас, а краката неспособни да направят и най-малкото движение. Кожата й беше мокра от страх.
— Няма значение дали се движиш или не — не спираше Мариън. — Те са сърдити. Мога да ги разсърдя още повече. — Тя отново смушка змиите, като ги побутваше към Лоръл. Едната се уви около пръчката и Мариън се разсмя.
Точно този смях чу Мат. И целият настръхна от ужас. Когато ги видя, змиите бяха на по-малко от крачка от Лоръл, а Мариън продължаваше да ги подбутва. Той хвана пистолета с две ръце, изрече една молитва и стреля.
— Н-е-е-е-е-е! — Викът на Мариън беше дълъг и див, когато тялото на едната змия трепна, изви се и замря. Тя се завъртя, обърна се и скочи, без дори да усети змийските зъби, които се забиха в глезена й, преди Мат да натисне спусъка за втори път. След което побягна през тръстиките като животно, преследвано от ловци.
— Лоръл! — Мат я обгърна с ръце и я притисна към себе си. — Добре ли си! — Объркан, но облекчен, я целуна по устните. — Всичко свърши. Ще те изведа оттук.
— Мат! — Тя хлипаше на гърдите му и се бореше със сълзите си. — Мариън е луда. Убила е всички, всички! Господи, Мат! Змиите…
— Змиите ги няма — отвърна бързо той и я притисна още по-здраво. — Няма ги. Всичко е наред.
— Заради къщата — прошепна Лоръл и се сгуши в него. — Мили Боже, убила ги е всички заради къщата. Луис…
Мат обърна глава. Само на няколко крачки от тях стоеше Луис и ги гледаше. Лицето му беше сиво, без цвят. Само очите му все още бяха живи.
— Змията я ухапа — каза тихо той. — Ще отида да я потърся. Тя ми с сестра.
— Луис! — Мат се обърна към него, макар и да знаеше, че няма какво да му каже. — Съжалявам.
Луис кимна и тръгна към тръстиките.
— Изведи Лоръл оттук.
— Хайде — притисна устни към челото й Мат. — Можеш ли да вървиш?
— Да. — По лицето й течаха сълзи, ала това бяха сълзи на облекчение. — Да, мога.
— След като се убедя, че си добре, ще те удуша — рече той, като я подкрепяше.
Изчака, докато излязоха на празната поляна, и я сложи да седне на тревата. Главата й клюмна на гърдите.
— Ще се оправя след минута. Трябва да телефонираме на полицията.
— Луис го направи, преди да излезем от къщата. Ще бъдат тук всеки момент. А сега ми кажи какво стана.
Лоръл започна да говори. Постепенно ужасът позатихна и тя вдигна глава. Когато чу сирените на полицейските коли, хвана ръката на Мат и я стисна.
Всичко беше като на кино. Полицаи в блатото, въпроси, лудница. Трябваше да изтърпи всичко това, а така искаше да притисне лице към раменете на Мат. Само няколко минути. Знаеше, че ще й стигнат, за да се оправи. Позволи му да я заведе в къщата и да й налее чаша бренди.
— Вече съм по-добре — увери го Лоръл. — И не ме гледай така сякаш всеки миг ще се стопя във въздуха.
Той я изгледа за миг, сетне я придърпа към себе си и зарови глава в косата й.
— По дяволите. Лоръл! — Гласът му трепереше. — Не прави никога повече така. Мислех, че съм закъснял. Само след пет минути…
— Никога вече — успокои го тя. — Никога, Мат. Обичам те. Обичам те толкова много.
Посрещна хищната му целувка и почувства как страховете й изчезват. Той беше тук, държеше я в прегръдките си. Нищо друго нямаше значение. Лоръл вдигна ръка към лицето му, когато вратата се отвори.
— Луис.
Той влезе. Косата и дрехите му бяха раздърпани и от тях стърчаха тревички и клонки. Очите му не бяха студени, нито отнесени, а тъжни и безпомощни. Тя стана и без колебание отиде при него.
— О, Луис!
Той обгърна с ръце раменете й и я прегърна. Долепи лице до косата й.
— Намерихме я. Тя е закараха я в болницата, но не знам дали ще оживее. Бълнува, не е на себе си. — Луис погледна стреснато Лоръл. — Нарани ли те?
— Не, не, нищо ми няма. — Той се обърна към Мат.
— Дължа ти повече от извинение.
— Нищо не ми дължиш.
Луис кимна и отиде към бутилката с бренди.
— Ще ми разкажеш ли цялата история сега?
Той остана с гръб към тях, докато Лоръл разказа всичко, което чу от Мариън. Когато стигна до смъртта на Ан, видя как раменете му трепнаха и главата му клюмна, затова спря. Ала Луис вдигна глава и й направи знак да продължи.
— Трябва да говоря със Сюзан — промълви той, когато Лоръл свърши.
— Тя е при баба ми.
След като изпи бренди то си, Луис кимна и си наля втора чаша.
— Ако се съгласи да ме види, ще отида утре.
— Ще те види, разбира се — прошепна Лоръл. — Луис, не обвинявай себе си.
Той много бавно се обърна.
— Ще направиш ли нещо за мен?
— Разбира се. Знаеш, че ще направя всичко за теб.
— Да, знам — рече с тъжна усмивка Луис. — Напиши своята статия — каза неочаквано с по-висок глас той. — И я напиши добре. Искам всичко да опишеш. Може би това ще ми помогне да продължа да живея.
— Мат и аз ще я напишем — отвърна Лоръл и стана да стисне ръката му. — И ти ще продължиш да живееш, Луис. Ще се върна, за да се уверя в това. — Тя докосна бузата му.
— Обичам те.
С лека усмивка на устните той я целуна.
— Много си подхождате с него, Лоръл — рече тихо и погледна към Мат. — Той е като мен. Упорит и издръжлив. — Върни се — стисна ръката й Луис. — Сигурно ще имам нужда от теб.
Сетне излязоха от къщата. Лоръл си пое дълбоко дъх. Миришеше на нощ. Миришеше на живот.
— Красиво е, нали? — Тя вдигна лице към звездите. — Най-добре да се обадим на татко и да му кажем, че имаме страхотна история за първа страница. Да я запази за нас.
— Следващият път, когато решиш да тръгнеш нанякъде — подзе сухо Мат, — не забравяй, че сме партньори. Никакви солови изпълнения повече.
— Обещавам — съгласи се Лоръл. — Хайде да вземем твоята кола — предложи тя, защото се чувстваше неспособна да шофира. — Ще прибера моята утре. О, Господи, Мат! — въздъхна Лоръл, като се отпусна облекчено на седалката. — Не искам да преживея още една такава нощ, ако ще да е и заради наградата „Пулицър“.
— Ти за „Пулицър“ ли си мислеше, преди да изоставиш вечерята, която бе започнала да ми готвиш? — попита Мат и запали колата. — Направо се чудя каква жена съм си избрал.
— Съкровище — увери го Лоръл. — Истинско съкровище, Бейтс. — Тя се наведе и го целуна. — Не съм ти благодарила, че ми спаси живота.
— Не си. — Той се усмихна и хвана главата й така, че да не може да се отдръпне от целувката му. — Я ми кажи какво се върти в главичката ти?
— Същото, което и в твоята. Че тази вечер ще вечеряме навън — усмихна му се в отговор Лоръл.
