Ти очакваше Бини, ала бях аз. — Усмивката изчезна от устните й. Веждите й се събраха, както когато се чудеше за нещо. — Много съм разочарована от теб. Предупредих те да стоиш настрана. Можеш ли да си представиш какви пакости би причинила, ако наистина беше Бини? Да разпитваш прислугата за семейни въпроси! — Тя произнесе презрително последните думи и яростта замъгли погледа й. — Мислех те за по- добре възпитана.
Възпитана, помисли си смаяна Лоръл. Луда ли беше? О, Господи, премина през съзнанието й, разбира се, че беше луда.
— Мариън, какво смяташ да правиш?
— Ти трябва да бъдеш наказана — отвърна спокойно Мариън. — Като всички останали.
Мат спря рязко колата си до тази на Лоръл. През целия път не спря да проклина. Ругаенето му помагаше да се пребори със страха. Само да й причини нещо, само да я нарани стисна юмруци и излезе от колата.
— Трулейн! — извика той, почти скован от страх, и заблъска по вратата. Когато тя се отвори след няколко секунди, Мат сграбчи Луис и го разтърси.
— Къде е Лоръл?
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Луис стоеше пред него, а очите му бяха пълни с гняв.
— Какво си направил с Лоръл? — извика Мат.
— Нищо не съм й направил. Не съм я виждал дори. — Погледна надолу към ръцете на Мат, които го държаха за ризата. — Махни ръцете си, Бейтс.
Той иска да се бием, помисли си Мат. Този мъж срещу него искаше да освободи напрежението си чрез най-естествена физическа реакция юмруци срещу юмруци. Мат го видя изписано съвсем красноречиво в очите му.
— Ще направим няколко рунда, Трулейн — обеща намръщено той. — Няма нещо друго, което да обичам повече, но след като ми кажеш какво си направил с Лоръл.
Луис почувства как нещо се надига в него. Едно чувство, което нямаше нищо общо със скръбта и което не бе изпитвал отдавна. Ярост. И тази ярост сякаш го пречистваше.
— Казах ти, че не съм я виждал. Тя не е тук.
— Колата й е вън посочи с ръка Мат през отворената врата.
Луис проследи погледа му и се намръщи. Част от яростта му сякаш поутихна и я смени изненада.
— Сигурно е дошла да види Мариън.
— Не, Мариън я повикала по телефона. — Мат го притисна към стената. — Казала й, че си полудял и си се заключил в стаята си. Искала е помощ.
— Ти луд ли си? — отблъсна го Луис и те застанаха един срещу друг. Двама високи мъже, готови за бой. Двама мъже, изпълнени с ярост и кипнала кръв.
— Мариън няма да извика Лоръл, ако се заключа в стаята си. А аз цял следобед работих.
Мат стоеше, дишаше тежко и бързо съобразяваше. Ако удареше Трулейн само веднъж, просто нямаше да може да спре. Не, не биваше да го прави, преди да намери Лоръл. А след това…
— Тя ми е оставила бележка, че идва тук, след като сестра ти я повикала по телефона да дойде, защото ти не си бил добре.
— Не знам за какво говориш.
— Колата й е отвън, пред къщата ти! — процеди през зъби Мат. — А ти си тук!
Луис му се усмихна ледено.
— Може би искаш да претърсиш къщата!
— Точно това ще направя — отвърна Мат. — И докато го правя — той бръкна в джоба си и извади медальона. — Защо не погледнеш това нещо и не помислиш какво можеш да ми кажеш за него?
Мат отвори ръката си и показа парченцето от медальона. Луис го хвана за ръката и я стисна.
— Елиз. Къде си го намерил? — Очите му пронизваха Мат. — Къде, по дяволите, си го намерил?
— В блатото. — Мат затвори дланта си и скри в нея медальона. — Лоръл го разпозна, а тази сутрин говори с икономката ви по телефона и тя потвърди.
— С Бини? — Луис не сваляше очи от ръката на Мат. — Не може. Бини днес не е тук. Не може да е говорила с нея. В блатото? Ти каза в блатото? — Луис вдигна глава. Лицето му беше бяло. — Елиз никога не ходеше там без мен. Винаги носеше медальона, винаги. Носеше го и в деня, в който отидох в Ню Йорк, деня преди — той тръсна глава, а лицето му възвърна цвета си. — Какво, по дяволите, се опитваш да намекваш?
Мат направи една крачка. Нов, още по-голям страх пропълзя в сърцето му.
— Лоръл ми каза, че звъняла тук около обяд и говорили с вашата икономка.
— Аз пък ти казвам, че Бини не е тук. Няма я и няма да я има цял ден! Тя е при сестра си. Всички слуги са свободни в неделя. Тук сме само аз и Мариън.
— Само Мариън — промърмори Мат. Мариън беше позвънила. Мариън ги бе насочила към Брюстър. Мариън, спомни си Мат, им беше казала, че Ан е споделила със сестра си, че Брюстър я изнервя. Как би могла да знае, ако не беше чела писмата!
— Къде е тя? — попита рязко Мат и влезе в къщата. — Къде е сестра ти?
— Почакай само секунда — сграбчи го за рамото Луис. — Кажи ми къде го намери? Къде намери медальона?
— В блатото! — извика разярен Мат. — По дяволите, не разбираш ли, че Мариън с завела Лоръл в блатото! — Лицето му побеля. — В блатото — повтори той. — Завела я е в блатото, като другите.
— Какви други? — Луис скочи отгоре му. — Какви други?
— Твоята сестра е убийцата — извика Мат. — Убила е три пъти и сега иска да убие Лоръл.
— Ти си луд!
— Не съм луд! — Мат отвори ръката си и в средата на дланта му лежеше медальона. — Бяхме в блатото една нощ с Лоръл и някой я нападна. Същият, който й е изпратил мъртвата змия в кутията и заплаши Лоръл вчера по телефона. Един и същи човек — повтори той, — същият, който й се е обадил преди малко. Лоръл е дошла тук заради теб. — Той погледна Луис — Ще ми помогнеш ли?
Луис погледна медальона в ръката на Мат и дишането му се ускори.
— Да. Почакай ме тук.
Той се обърна, прекоси стаята и се върна след секунда с малък пистолет. Лицето му беше пребледняло. Мълчаливо подаде оръжието на Мат.
— Тя е взела пушката. — Очите им се срещнаха. — Една стара пушка, която държим във витрина.
Без паника! Не се опитвай да бягаш, повтаряше си Лоръл, докато гледаше Мариън, без да мигне. Колко спокойна изглежда мина й през ума, сякаш преди няколко минути ми е предложила чай и кейк. От колко ли време е луда? Лоръл преглътна бавно, като внимаваше да не направи никакво движение. Говори, рече си тя. Накарай я да говори. Тя иска да говори.
— Наказание, значи — повтори Лоръл думите на Мариън. — Ти си наказала другите, така ли?
— Трябваше да го направя.
— Защо?
— Винаги си била умно дете, Лоръл, ала не достатъчно — усмихна се отново Мариън като стара приятелка. — Колко лесно привлякох вниманието ти върху Брюстър, само като ти казах истината. Ан никога нямаше да напусне Луис. Тя го обожаваше.
— Тогава защо си я наказала?
— Тя не трябваше да се връща — отвърна Мариън и въздъхна. — Тя не трябваше никога да се връща тук.
— Да се връща ли? — повтори Лоръл, като хвърли бегъл поглед над главата на Мариън. Ако успееше да я разсее само за няколко секунди, дали щеше да може да се шмугне в храстите?
— Не трябваше да ме прави на глупачка — усмихна се Мариън. — Направи всички други, особено Луис, но аз знаех. Разбира се, правех се, че не знам. Много съм добра в преструвките. Ан се страхуваше от блатото — рече неочаквано Мариън. — Знаех защо. Как не! Беше умряла там преди, трябваше да умре
