— Мариън, повикай лекар.
— О, мила, нима мислиш, че не съм опитвала преди? Той не иска да види никой, не пуска никой и изглежда като луд. Моля те, ела. Винаги си била наша приятелка. Луис беше толкова близък с теб преди. Преди всичко това да се случи. Може би ще можеш да го успокоиш и тогава, само ако мога да разбера какво да правя той ще получи помощ — довърши тя почти шепнешком. — Моля те, Лоръл, не мога да го показвам на непознати хора в това състояние. Вече не знам на кого да вярвам.
— Добре, Мариън. — Тя си представи Луис, заключен в стаята си, на ръба на лудостта. — Ще дойда колкото мога по-бързо.
— Лоръл, като приятелка, нали, не като репортер, моля те.
— Като приятелка. — След като остави слушалката, Лоръл притисна с ръце очите си.
Мат премести чантата, която носеше в другата си ръка, и пъхна ключа в ключалката.
— Взех и бяло, и червено — извика той. — Ти не каза какво предпочиташ.
Един поглед в стаята му показа, че тя се бе справила с подреждането. Усмихна се и извика:
— Не подушвам нищо? Какво става? Ще ядем ли?
Влезе в кухнята и повдигна учудено вежди. Това, което бе правила, заемаше всеки сантиметър от масата. Затова остави бутилките в мивката, единственото свободно място, и поклати глава. Нима това бе жената, чиито бележки винаги бяха в пълен ред? Чието бюро винаги бе спретнато и чисто в края на работния ден? Мат пъхна ръка в купата и вдигна студените, слепили се макарони.
— О, Лоръл — въздъхна той и ги пусна обратно. — Има едно малко ресторантче на Чанъл Стрийт, където готвят страхотни морски деликатеси. Защо не… — спря на вратата на спалнята.
— Лоръл? — повтори учуден и съвсем осезателно усети първата вълна на паника. Обърна се и отвори вратата на банята. Вътре беше празно. Почувства как в него се промъква страх. Сигурно е излязла за нещо. За някой продукт, който й е липсвал, според рецептата. Сигурно му е оставила бележка.
Мат се върна обратно в холчето и намери бележката до телефона. Но когато я прочете, не изпита облекчение, а напротив, още повече страх.
Мат, обади се Мариън. Беше много разстроена. Луис е полудял, загубил разсъдъка си и говорел едновременно за Елиз и за Ан. Заключил се в спалнята си. Тя се нуждае от помощ. Не можех да й откажа. Лоръл.
— По дяволите! — извика той, скъса бележката и тръгна към вратата.
Когато зави по алеята към Херитидж Оук, сенките се удължаваха и припадаше здрач. Въздухът все още беше горещ и неподвижен. Тук-там се чуваха птици, които сякаш опипваха тишината с гласовете си и после отново млъкваха. Спря колата в края на алеята и видя Мариън, която изскочи от къщата и затича към нея.
Косата й бе разпусната, лицето й беше бледо и със следи от сълзи. През главата й мина мисълта, че никога не бе виждала Мариън толкова разстроена.
— Господи, Лоръл! — Тя я сграбчи така, сякаш от това зависеше живота й. — Не можах да го спра! Не можах да го спра!
Лоръл уплашено вдигна глава и потърси с очи прозореца на Луис. Представяше си ужасяващата гледка, че е скочил оттам и се е самоубил.
— От какво не можа да го спреш? Мариън, къде е той?
— В блатото. Отиде в блатото. — Тя покри с ръце лицето си и се разплака. — Мисля, че е загубил разсъдъка си. Нещата, които наговори те ме плашат.
Е, слава Богу, не е мъртъв, каза си Лоръл. Поне не е мъртъв. Трябва да я успокоя.
— Какво каза?
Мариън свали ръце. Очите й бяха широко отворени и като обезумели от страх.
— Каза — започна тя шепнешком, — че отива да намери Елиз.
— Елиз ли? — повтори също шепнешком Лоръл, като се помъчи да не се поддаде на ужаса, който се надигна в нея.
— Трябва да направим нещо — сграбчи ръката й Мариън. — Лоръл, ние трябва да направим нещо. Да отидем след него! Да го намерим.
— Как ще го намерим там? По-добре да извикаме полиция.
— Не! Не полиция! Това е Луис. Аз ще го намеря. Познавам блатото толкова добре, колкото и той го познава. Няма нужда да идваш с мен. Искам прекалено много от теб.
Лоръл прекара ръце през косата си, докато Мариън тръгна през ливадата. Той, Луис, я беше качил на първото й пони, спомни си неочаквано тя. Играеше търпеливо с нея на шах, слушаше детинските й истории. Каквото и да бе сторил, как можеше да не му помогне?
— Мариън, почакай. Идвам с теб.
Мариън спря и й протегна ръка.
Те тръгнаха бързо към блатото. Когато стигнаха началото му, инстинктивно чувство на отвращение и страх я спря, ала Лоръл се насили да ги потисне. Това беше просто най-обикновено място, като всички други места под небето. Нали и Мат казваше същото? Нямаше нищо страшно. И Луис беше вътре.
Сега сенките бяха още по-дълги и лежаха на пътеката. Дневната светлина изтъняваше. Имаха не повече от час, помисли си Лоръл, преди да се стъмни съвсем. Дотогава трябваше да го намерят. И тя смело пристъпи напред.
— Мисля, че е отишъл към реката, където намериха Ан.
Колко знаеше или подозираше Мариън, помисли си Лоръл. Този момент едва ли бе най-подходящ да й задава въпроси.
— Добре ли си? — попита тя, като огледа пастелната рокля и елегантните й обувки. Няма да ти е лесно да вървиш с тези обувки.
— Няма значение. Той ми е брат — отвърна Мариън.
— Ще се оправи — опита се да я окуражи Лоръл.
— Знам — усмихна се Мариън.
Вървяха бавно, първо една до друга, после, когато пътеката се стесни, Лоръл мина напред. Мястото беше като живо пълно с шум от птици, жужене на насекоми, шепот на листа. Видя тръстиките да се издигат грациозно пред тях и осъзна, че бяха стигнали реката.
— Може би трябва да го повикаме. Да ни чуе, че сме тук предложи Лоръл. Да не го уплашим.
— Няма да ни чуе.
— Не и ако е минал по друг път, но ако с някъде тук, то — тя се обърна и стреснато млъкна.
Мариън държеше в ръцете си стара пушка. Слънцето блестеше но никелираните й повърхности. За миг погледите им се срещнаха и Лоръл усети, че не може да мисли. После огледа лицето на Мариън. Въпреки зачервените очи и следите от сълзи, то беше спокойно и очите й не трепваха. Имаше нещо в тях, което не би могла да определи точно като заплаха.
— Мариън? — произнесе достатъчно спокойно Лоръл. — Какво правиш?
— Това, което трябва да направя — отвърна тихо Мариън.
Пушката за Луис ли бе предназначена, запита се трескаво Лоръл. Ако беше за него, защо я бе насочила към нея? Не можеше да погледне към оръжието, все още не. Защото не можеше да откъсне очи от очите на Мариън.
— Къде е Луис, Мариън? Знаеш ли?
— Разбира се. Работи в кабинета си. Цял следобед е там.
— Цял следобед? — повтори Лоръл и се опита да прогони страха, който се надигна в нея и искаше да погуби и малкото останало й самообладание. — Тогава защо ми се обади?
— Трябваше — усмихна се Мариън. — След като говорих с теб тази сутрин за медальона на Елиз, разбрах, че работата е отишла твърде далеч. Ти беше отишла твърде далеч.
— Говорила си с мен? Аз говорих с Бини — тя спря. Ти ли беше?
— Изненадана съм, че си забравила, че Бини прекарва неделите при сестра си. Много ме улесни, Лоръл.
