— Престани! Имаме да говорим за толкова неща и…
— М-м-м-м, ама че опърничава жена! — Мат отново я придърпа към себе си. — Това още повече ме привлича и кара похотливите ми клетчици да кипнат.
— Кое да кипне? — попита тя, като се заливаше от смях.
— Ето това! — Преди да осъзнае какво бе намислил, Лоръл се озова преметната през рамото му.
— Бейтс! Ти да не си откачил?
— Да. — Той издърпа роклята й, докато я носеше към леглото. Постави я леко върху него и остави обувките й да паднат на пода. — Ала за това съм виновен не аз, а похотливите ми клетки.
— Ще ти кажа аз какво мисля за похотливите ти клетки — закани се тя, но вече лежеше под него и бе готова на всичко.
И Мат отново я върна там, където вече бяха били. В горещото, прекрасно безвремие, изпълнено с удоволствие, сладост и малко тъга.
Никакви мисли. Никакви думи. Нищо в главата. Можеше само да чувства, да чувства и да чувства отново. Тялото й бе полудяло. Искаше да бъде докосвано, галено, целувано.
В гърдите й избухна огън. О, Господи! Чувстваше се така свободна, така прекрасно лека и безтегловна, струваше й се, че е в състояние да полети. И Лоръл получаваше удоволствие от ръцете му, от устните му, от езика му, който чувстваше до своя, от плътта му, която тръпнеше под пръстите й.
Горещо, изпепеляващо преживяване. Мисълта и осъзнаването, че животът и ще бъде изпълнен с моменти като този, я накараха да се разсмее на глас.
Сякаш се вдигаше и спускаше с едно безкрайно увеселително влакче на чувствени наслади. Въздухът пълнеше дробовете й до краен предел, а сърцето й биеше оглушително в ушите.
Когато отново възстанови дишането си, когато отново можеше да разсъждава, без съзнанието й да бе заето само от една дума, тя прокара нежно ръка по гърдите му. Той лежеше по гръб и вероятно, помисли си Лоръл, беше толкова развълнуван, колкото нея.
Тя обърна глава върху рамото му.
— Правиш го повече заради мен, нали? — Мат се разсмя.
— О, без съмнение, аз съм добрият самарянин. Нямаш представа на каква жертвоготовност съм способен, само и само да помагам на изпадналите в нужда.
— Матю! — Лоръл се намести така, че легна върху му и го загледа в очите. — Знаеше, че съм напрегната. Знаеше, че не искам да мисля за това, какво ще стане. Защото съм страхливка.
— Не. — Той отмести косата от лицето й. — Не си страхливка. Ти си човешко същество. И имаше нужда от известно отпускане. Да прогониш мислите, да затвориш очи и да се отпуснеш. Аз също. — Мат се усмихна с лека самоирония. — А не зная по-добър начин за отпускане от този. Действа по-ефикасно от аспирина.
Тя също направи опит да се засмее.
— Ще трябва винаги да си ми подръка, когато ме заболи глава. — Сведе устни и го целуна по брадичката, сетне отново вдигна глава. — Мисля, че ще мога да се справя. Мога.
Може би, помисли си той. А може би не. Но щеше да я подложи на първата проверка.
— Добре. Искам да отида до лабораторията и да взема медальона, независимо дали са направили пробите, или не. Ще се чувствам по-сигурен, ако е в мен.
Лоръл кимна.
— А на сутринта ще отидем да се видим с Луис.
Аз ще отида, поправи я на ум Мат, ала кимна в знак на съгласие. Това щеше да го свърши сам, когато му дойдеше времето.
— Ако не си признае, ще повикаме полиция.
— Съгласна съм — отговори простичко тя. Сърцето й биеше спокойно.
Той седна, като се чудеше къде ли бе захвърлил дрехите си.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не. — Лоръл въздъхна дълбоко. Какво беше казала баба й? Това е животът и човек трябва да го живее. — Ще ти кажа какво смятам да направя за теб, Бейтс, и повярвай ми, ти ще бъдеш първият мъж, за когото ще го направя.
Той стана и обу панталоните си. Усмивката му се разшири.
— Сериозно? И какво е то?
— Мисля да ти сготвя вечеря.
— Лоръл! Аз съм зашеметен!
— Предполагам, че ще бъдеш два пъти повече, след като я изядеш — промърмори тя.
— Можем да вечеряме навън — предложи нерешително Мат.
— Не бъди страхливец — отвърна укорително Лоръл, докато премисляше какво има в хладилника, което би могла да използва за готвене. — Най-добре купи бутилка вино. — Тя наведе глава и закопча останалите копчета на ризата му. — И пакетче сода бикарбонат добави, като се смееше.
— Бикарбонат ли! — повтори Мат. — Не ми вдъхва много доверие.
— Така е, ала може да ни потрябва. Нека да бъдем предвидливи.
— Няма да се бавя.
— Вземи ключовете ми, в случай че съм в кухнята и не те чуя. — И Лоръл обви врата му с ръце. — Опитай се да контролираш похотливите си клетчици, докато си навън.
Той я целуна, после я тупна приятелски по дупето.
— Един час — обеща Мат и затвори вратата.
Един час, помисли си тя и сложи ръце под главата си, докато гледаше в тавана. Достатъчно време да направи наистина героичен опит да сготви нещо.
Не й отне много време, за да подреди апартамента, както и да осъзнае колко лесно Мат се бе измъкнал от задължението да й помогне. Но реши, че да яде онова, което щеше да му сготви, щеше бъде достатъчно голямо наказание за него. Лоръл отвори хладилника.
Малко сок, малко мляко, кило масло. Хм, един килограм масло, усмихна се тя. Как се бе случило това? Имаше и зеленчуци за салата. Освен това беше сигурна, че някъде из къщата имаше готварска книга. Щеше да й трябва и тенджера.
Петнадесет минути по-късно Лоръл бе затънала до лакти в продуктите за ястието с риба тон и макарони, което бе избрала от готварската книга. Пишеше, че е елементарно. Ала този, който бе писал готварската книга, не познаваше Лоръл. Тя продължи да чете рецептата, когато телефонът иззвъня.
Сигурно е Мат, помисли си Лоръл, избърса ръце и се запъти към него. Вероятно иска да ме пита дали не бих предпочела да вземе китайска храна от някой ресторант пътьом. Няма да ми се измъкнеш така лесно, Бейтс, подсмихна се тя. Обещавам ти.
— Ало?
— О, Лоръл, слава Богу, че си в къщи.
По гръбнака й премина тръпка на напрежение.
— Мариън! Какво има?
— Лоръл, не знам какво да правя. Не знам на кого да се обадя. Луис.
— Какво се е случило с Луис? Ранен ли е? — попита бързо Лоръл.
— Не. Не знам — гласът прекъсна и Мариън започна да хлипа.
— Успокой се и ми разкажи какво е станало! — Чу дишането й в слушалката.
— Никога досега не съм го виждала такъв. Толкова зле. Цял ден не говори с никого, но това се е случвало и преди. О, Господи, Лоръл — извика Мариън, — положението му се влоши след Ан! Лоръл, — подзе изведнъж делово тя — нуждая се от помощ.
— Аз ще ти помогна — отвърна спокойно Лоръл. — Разкажи ми какво е станало!
— Само преди няколко минути — Лоръл долови, че Мариън постепенно започва да се успокоява. — Лукс изпадна в ярост. Сякаш не виждаше и не чуваше нищо. Говореше за Елиз, после започна да говори за Ан. Не знам, ала мисля, че ги смесва в съзнанието си.
Лоръл стисна устни. Трябва да бъда спокойна, каза си тя.
— Къде е сега?
— Заключи се в стаята си. Беснее вътре, чувам го, че троши мебели. Не ме пуска да вляза!
