определено си намери майстора. — През деветнадесети и двадесети век, цяла плеяда испански виртуози, сред които, сигурна съм, че знаете, и Андрес Сеговия, доказаха, че китарата е важен артистичен инструмент. Убедена съм, ще се съгласите, че разширяването на музикалните умения на Алисън ще бъде от невероятна полза за нея, когато заеме своето място в обществото на възрастните. — Биатрис все още гледаше навъсено, но на лицето й се забелязваше леко объркване. Кейси й отправи сърдечна усмивка. — Много красива рокля имате, госпожо Тейлър.
Биатрис сведе поглед към бледолилавата коприна.
— Благодаря — разсеяно докосна полите си тя. — Възнамерявах да сложа роклята от бял воал тази вечер, но е доста студено. Когато е студено, не се носи бяло.
— Така ли? — любопитно повдигна вежди Кейси. — И тази рокля не ми изглежда много топла.
Биатрис я изгледа високомерно.
— Имам визонена наметка, която ще сложа отгоре. — Обърна се и излезе от стаята, без изобщо да е сигурна как така беше допуснала да загуби надмощието.
— Олеле — измърмори Кейси, — не съм ли истинска глупачка!
— Съвсем неподозирана — отбеляза Джордан. Майка му я беше ядосала, това бе повече от очевидно. Но беше овладяла яда си в много по-голяма степен от него самия. А и в очите й все още искреше насмешка. Изведнъж той се разсмя. — Баба ти току-що бе посрамена от майстор — каза към Алисън. — Ориенталски китари и седемнайсети век — поклати глава. — Има ли нещо, което да липсва в тази енциклопедия, която ти служи за мозък?
Кейси за момент остана замислена.
— Не, не мисля. Има ли нещо, което искаш да знаеш?
Джордан отметна глава, развеселен от предизвикателството.
— Коя е столицата на Арканзас?
Алисън се изкиска и прошушна нещо в ухото му.
— Арканзас — промърмори Кейси и се загледа в тавана. — Арканзас… централната южна част на Съединените щати. На север граничи с Мисури, на изток с Мисисипи и Тенеси, на юг с Луизиана и на запад с Тексас и Оклахома. Двайсет и петият щат от юни, хиляда осемстотин трийсет и шеста година. Почвата на Арканзас е подходяща за земеделие, има многобройни минерални залежи, които включват и единствената диамантена мина в Съединените щати, както и обширни гористи райони.
Името произлиза от едно племе на шуаните. Няма големи естествени езера и е с относително мек климат. О, да — вдигна пръст. — Литъл Рок е столица и най-големият град. — Свали очи от тавана и се усмихна невинно към Джордан. — Иска ли някой да се поразходи преди вечеря?
Седма глава
Климатът в Палм Спрингс беше сух, топъл и слънчев. Прислужниците в дома на семейство Тейлър бяха добре обучени и грижовни. Храната беше неизменно превъзходна. Цялата тази монотонност обаче я влудяваше.
Ако Кейси можеше да не обича толкова Джордан, би могла да избяга. Но с всеки изминал ден тя разбираше, че добавя нова брънка към веригата, която я задържа. Времето, което прекарваше в дискусии с него, я поддържаше, също както и времето, посветено на Алисън. Но имаше и дълги часове на бездействие, а тя никога не е била способна да се справя с бездействието.
Нощем, в прегръдките на Джордан, можеше да си позволи да забрави за всичко останало. Но часовете, прекарани заедно като мъж и жена, бяха твърде кратки. След като той си тръгнеше от леглото й, на нея й оставаше твърде много време за мислене. Беше й трудно да признае, че независимо от философското си възпитание и свободомислещи идеи, изпитва неудобство от тази връзка. Може би, ако отношенията им можеха да бъдат по-открити, нямаше да има толкова съмнения. Но трябваше да мислят за детето.
Вече беше декември. За Кейси, времето изтичаше. След около месец, най-много шест седмици, няма да има повече нужда от нея. И тогава какво? — питаше се тя, докато пристъпваше навън. Колко още ще може да отлага мисълта за бъдещето? Трябваше да уговори още един курс лекции за януари. Трябваше да провери дали разкопките на Патерсън остават по график за март.
Пъхна ръце в джобовете и се загледа в една палма. Нужно й бе да се махне. Нужно й бе отново да започне да мисли за себе си. Трябваше да напише доктората си. Притвори очи срещу блясъка на слънцето.
Ако не започне скоро да подготвя раздялата, ще боли много, много повече, когато моментът настъпи. Как ще се почувства Джордан, след като тя си замине? Кейси пристъпи от вътрешния двор на зелената поляна. Дали ще се чувства, сякаш е изгубил нещо? Или просто ще си спомня времето, прекарано заедно като една приятна есен?
Като някой, за когото е станало навик да анализира човешкия ум, на Кейси й се струваше странно, че не може да разбере докрай този на Джордан. Може би, защото за нея той беше по-важен, отколкото всеки друг преди това. Чувствата замъгляваха интуицията й и не можеше да вижда ясно. Беше сигурна единствено в Алисън.
Имаше любовта на детето. Тя бе проста и открита. На единайсет години детето няма маски. А колко ли има той? — запита се тя, връщайки се пак към Джордан. Колко имам аз? Защо толкова държим да ги носим? Отново огледа равната, еднакво подрязана трева край себе си, идеално подкастрените дръвчета и подредените цветя. Трябва да се махна оттук, помисли си още веднъж. Няма да мога още дълго да понасям тази изрядност.
— Кейси!
Извърна се и видя тичащата насреща й Алисън, следвана на няколко крачки от Джордан.
И след като си замина, мина й през ума, те пак ще разполагат един с друг. Само това ще ми остане.
— Не можахме да те намерим — сграбчи ръката й Алисън и погледна усмихнато нагоре. — Искахме да дойдеш да плуваш с нас.
Тази най-обикновена молба пробуди верижна реакция от чувства. Те не ти принадлежат, напомни си сама, докато сърцето й политаше към тях. Трябва да престанеш да се преструваш, че са твои. Продължи да се взира в детето, тъй като не желаеше да срещне един от проницателните погледи на Джордан.
— Не днес, миличка. Тъкмо отивах да потичам.
— При плуването се използват повече мускули — намеси се Джордан. — А и не се потиш.
Кейси вдигна поглед към него. Видя как очите му незабавно се присвиха и разбра, че той е доловил нещо от настроението й. Не й се искаше да бъде толкова прозрачна.
Усмихна се и леко стисна ръката на Алисън.
— Все пак мисля да потичам. — Обърна се и се стрелна напред.
— Нещо не е наред с Кейси. — Алисън погледна нагоре към чичо си, но той наблюдаваше как Кейси тича към стената, обграждаща имението. — Очите й изглеждаха тъжни.
Джордан сведе поглед към нея. Думите й бяха точно отражение на собствените му мисли.
— Да, наистина.
— Ние ли сме я натъжили, чичо Джордан?
Въпросът го стресна и той вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Кейси изчезва през страничната врата. Ние ли? Силата на чувствата й надминаваше тази на всички други хора, които беше познавал. Следва ли от това, че чувствителността й към болката е също толкова голяма? Джордан тръсна глава. Вероятно търси нещо повече в най-обикновено лошо настроение.
— Всички изпадат понякога в лошо настроение, Алисън — продума на глас. — Дори и Кейси има такова право. — Когато сведе поглед към детето, очите му бяха все така приковани в страничната врата. Джордан я метна през рамо, за да чуе отново смеха й.
— Не ме хвърляй! — разсмя се тя и се задърпа.
— Да те хвърля? — възрази той, сякаш тази мисъл и през ум не му беше минала. Изкачи се по стъпалата към басейна. — Защо мислиш, че ще направя такова нещо?
— Вчера го направи.
— Така ли? — Стрелна с поглед през рамо живия плет и стената. Кейси беше от другата страна. Това предизвика някакво неприятно усещане у него. С усилие отново насочи вниманието си към Алисън. — Мразя
