да се повтарям. — И той я хвърли във водата.
Час по-късно откри Кейси във всекидневната. Бягането не беше оправило настроението й. Наблюдаваше я как се мести от един прозорец на друг. Усети напрежението й.
— Мислиш как да избягаш?
Кейси рязко се извърна при звука на гласа му.
— Не те чух да влизаш. — Потърси някаква нехайна реплика, която не намери, и отново се обърна. — Промених мнението си — това място не е музей, а мавзолей.
Джордан повдигна едната си вежда и се настани на дивана.
— Защо не ми кажеш какво не е наред, Кейси?
Когато се обърна към него, в очите й припламваха леки гневни искрици. По-лесно бе да изпитва гняв, отколкото отчаяние.
— Как можеш да понасяш всичко това? — извика насреща му. — Не ти ли писва от вечното слънце?
За момент я изгледа внимателно, после се облегна на възглавниците.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че се дразниш от времето?
— Това не е време — поправи го тя. — Времето се променя. — Кейси отметна с две ръце косата от лицето си. Усещаше тъпа, пулсираща болка в основата на врата си.
— Кейси! — Гласът на Джордан звучеше спокойно и кротко. — Седни да си поговорим.
Тя поклати глава. Точно сега никак не й се искаше да бъде спокойна.
— Направо недоумявам — продължи тя, — недоумявам как можеш да пишеш по начина, по който го правиш, когато си се откъснал от всичко.
Той отново повдигна вежди.
— Наистина ли мислиш, че това твърдение е точно? Защото живея в благоприятен климат, значи съм се откъснал?
— Ама че си самодоволен. — Рязко се извърна и се отдалечи, а ръцете й се свиха на юмруци в джобовете. — Седиш си тук, в малкия си стерилен свят, без ни най-малка представа как хората се борят с живота. Не ти се налага да се тревожиш дали хладилникът ти няма да се счупи.
— Пак променяш темата, Кейси! — Джордан се опитваше да не губи търпение.
Тя се обърна и го изгледа. Защо не може да разбере? Защо не може да проумее какво се крие зад всичко това?
— Не всеки може да си лежи на лаврите и да се прилича на слънце.
— О, пак се връщаме към това. — Джордан стана и се приближи до нея. — Защо смяташ парите ми за черна точка в характера?
— Нямам представа колко черни точки имаш в характера си — сопна му се тя. — Възразявам срещу това, че използваш парите си, за да се самоизолираш.
— От твоя гледна точка.
— Добре — кимна тя. — От моята гледна точка, цялата Калифорния е едно безобразие: голф, кожи, партита, джакузи…
— Извинете… — Алисън застана на вратата и се вгледа в двамата. За първи път ги виждаше ядосани. Джордан преглътна отговора си и се извърна към нея.
— Нещо важно ли е, Алисън? — Тонът му беше спокоен, но не и очите. — С Кейси в момента разискваме нещо.
— Спорим за нещо — поправи го Кейси. — Хората спорят, а и аз никога не повишавам тон по време на разисквания.
— Добре де — кимна й той и отново се извърна към племенницата си. — В момента спорим. Би ли ни оставила за няколко минути да довършим?
Алисън отстъпи крачка назад, но се поколеба.
— И ще си крещите и всичко останало? — Във въпроса й имаше повече любопитство, отколкото загриженост и Джордан едва сдържа усмивката си.
— Да — отвърна й Кейси. Алисън им хвърли един последен, изпитателен поглед и се втурна към стълбите.
Преди отново да се извърне към Кейси, Джордан се разсмя.
— Очевидно е очарована от перспективата за бурен скандал.
— Не е само тя.
Той я изгледа внимателно за момент.
— Да, виждам, че не е. Може би ще ти е приятно да хвърлиш нещо. Винаги действа добре.
— Кое искаш да загубиш? — изстреля в отговор тя, като в същото време й беше ужасно неприятно, че той се владее, а тя не. — Вазата от Минг или кутийката на Фаберже?
— Кейси! — постави ръце на раменете й той. Стига толкова, каза си наум. — Защо не седнеш и не ми кажеш за какво всъщност е всичко това?
— Не ми дръж такъв покровителствен тон, Джордан — измъкна се от него тя, пламнала от гняв. — Майка ти ми е предостатъчна.
Нямаше нищо особено, което да каже по въпроса, тъй като знаеше, че е истина. Но не беше подозирал, че Кейси, по какъвто и да е начин е била засегната от отношението на Биатрис. Може би все още има да учи много неща за Кейси. И може би моментът да ги научи е, когато е ядосана и е свалила гарда.
— Майка ми няма нищо общо с теб и мен, Кейси. — Думите му прозвучаха по-нежно, но не посегна към нея.
— Няма ли? — поклати глава тя. Как е възможно да не забелязва или да не разбира колко й е трудно да се люби е него в тази къща, в която непрекъснато трябва да понася неодобрение? — Е, в това е едно от дребните ни разногласия. Има и още някои други.
— И те са?
— Не те ли притеснява фактът, че след пет години най-важната мисъл в главата на Алисън ще бъде каква рокля да облече?
— Боже мой, Кейси, за какво ми говориш? — Чувството на безсилие правеше гласа му не по-малко напрегнат от нейния. — Ще ми кажеш ли какъв е смисълът на всичко това?
— Смисълът? — Вече крещеше насреща му, вбесена от невъзможността да изрази собствените си чувства и неговата неспособност да разбере това, което се опитваше да му каже. — Какъв смисъл има, когато ти нямаш абсолютно никаква представа как се чувствам или от какво имам нужда? — Отново тръсна глава тя. — Няма никакъв смисъл, Джордан. Абсолютно никакъв. — След тези думи тя изскочи през вратата към вътрешния двор.
Десет минути по-късно Кейси седеше под един дъб в северния край на поляната и се опитваше да овладее чувствата си. Мразеше да избухва. Всичко, което каза на Джордан, звучеше безсмислено — както за него, така и за самата нея. Справедливостта я принуждаваше да признае, че най-вече страхът я възпираше да изрече онова, което чувстваше в сърцето си. Обичаше го прекалено силно за собствения си душевен покой.
Сърце или разум — кое трябва да послуша? Разумът й казваше, че не трябва да го обича. Той не я обича. Желае я, нуждае се от нея, може би дори я харесва. Всичко това са слаби, бледи думи в сравнение с любовта. Разумът й припомняше, че между двамата съществуват твърде много основни различия, за да е възможно нещо друго, освен съвсем мимолетна връзка. Разумът говореше, че е време да си припомни за първостепенните си задачи — доктората, работата на разкопките. Време беше да замине и да се заеме отново с тях.
Но сърцето й налагаше своята любов. Беше уловена между двете — сърце и разум — и беше неспособна, може би за първи път в живота си, да вземе ясно решение.
Сгъна краката си и облегна брадичка на коленете. Когато чу, че Джордан сяда до нея, Кейси не помръдна. Имаше нужда от още мъничко време и той, разбирайки това, не каза нищо. Останаха да седят заедно — близо един до друг, но не толкова близо, че да се докосват. Кейси въздъхна.
— Съжалявам, Джордан.
— За формата, но не и за съдържанието? — отвърна той, като си припомни другия случай, когато му се беше извинила.
Кейси се изсмя леко, но главата й остана подпряна на коленете.
