— Не съм съвсем сигурна.
— Мисля, че няма да имам нищо против да ми крещят, ако знаех защо.
— Отдай го на влиянието на луната — промърмори тя, но Джордан пъхна ръка под брадичката й и я повдигна.
— Поговори с мен, Кейси. — Тя отвори уста, но той я прекъсна, преди да успее да каже нещо. — Поговори с мен истински — добави внимателно. — Без разни хитри извъртания. Ако не те познавам и не знам какво ти е нужно, то може да се дължи на факта, че правиш всичко възможно, за да не ми позволиш да го разбера.
Очите й бяха безкрайно ясни и се взираха право в неговите.
— Боя се да те пусна по-навътре, отколкото вече съм те допуснала.
Откровеността й го смути. След малко се облегна на дънера на дървото и я привлече до себе си. Може би най-лесният начин да започне да я опознава е чрез миналото й.
— Разкажи ми за дядо си — помоли Джордан. — Алисън каза, че бил лекар.
— За дядо ми? — Кейси остана в ръцете му и се опита да се отпусне. Темата й се струваше достатъчно безопасна. — Живее в Западна Вирджиния — в планините. — Вдигна поглед към подравнената, окосена трева. Не се виждаше никакво камъче. — Работи вече почти петдесет години. Всяка пролет засажда градина със зеленчуци, а през есента цепи от собствените си дърва. През зимата къщата мирише на пушек от дърва. — Затвори очи и се облегна на Джордан, отдавайки се на спомените. — През лятото в сандъчетата по прозорците на кухнята има мушкато.
— Ами родителите ти? — Усети как напрежението се отцежда от нея.
— Бях на осем, когато загинаха. — Кейси отново въздъхна. Всеки път, когато си спомняше за тях, безсмислието на смъртта им се стоварваше отгоре й. — Бяха заминали заедно за уикенда. Аз останах с дядо. Връщали се да ме вземат, когато някаква кола преминала в тяхното платно и ги ударила челно. Шофьорът бил пиян. Отърва се само със счупена ръка. Те изобщо не се отърваха. — С времето скръбта се беше притъпила, но си оставаше все същата скръб. — Винаги съм се радвала, че поне преди това прекараха онези два дни сами заедно.
Джордан за момент остави тишината да ги обгърне. Започваше да проумява защо толкова бързо беше разбрала Алисън.
— След това при дядо си ли си живяла?
— Да, след първата година.
— Какво стана през първата година?
Кейси се поколеба. Нямаше намерение да навлиза в тези подробности, но отсъствието на настойчивост във въпросите му улесняваше разказа й. Сви рамене и продължи:
— Имах леля — сестра на баща ми. Беше доста по-голяма от него, десет или петнайсет години, струва ми се.
— Живяла си с нея през първата година?
— Онази година живях между нея и дядо ми. Имаше спор за настойническите права. Леля ми се противопоставяше една Уайът да живее в пущинака. Така тя наричаше къщата на дядо ми. Самата тя беше от Джорджтаун, щата Колумбия.
Някакъв спомен се пробуди в него.
— Баща ти Робърт Уайът ли беше?
— Да.
Джордан замълча, докато отделните отломки и парченца се подреждаха по местата си. Семейство Уайът от Джорджтаун — стара и известна фамилия. Пари и политика. Самюъл Уайът трябва да е бил дядо й по бащина линия. Беше спечелил богатството си в банковия бранш, после се беше издигнал до водещ президентски съветник. Робърт Уайът беше най-малкият му син. Двамата по-големи братя бяха получили места в Сената. Сестрата трябва да е Алис Уайът Лонгстрийм, съпруга на конгресмен, посрещнала в дома си множество политици. Много богата, много консервативна фамилия. Доколкото си спомняше, говореше се, че подготвят най-младия син за висш пост във Вашингтон.
Бил е блестящ млад адвокат. В пресата се вдигна голям шум, когато загина. И жена му… Джордан се напрегна да си припомни какво беше чел и чул преди седемнайсет години. Жена му също била юрист. Двамата отворили заедно юридическа кантора — нещо, което семейството му не посрещнало с особен ентусиазъм.
— Спомням си, че четох за злополуката — проговори на глас. — А после нещичко и за делото за настойничество. Майка ми и баща ми го обсъждаха понякога. Тя познава леля ти. Имаше доста публикации.
— Естествено — вдигна едното си рамо Кейси. — Богата политическа фамилия спори за дете с доктор от забутаната провинция. Какво по-добро за пресата?
Джордан долови горчивата нотка, която се прокрадна в нехайно подхвърлените думи.
— Разкажи ми, Кейси.
— Какво има да се разказва? — Искаше да стане, но ръката му я задържаше до себе си. Държеше я нежно, но здраво. — Делата за настойничество са гадни и ужасни за детето, което е замесено.
— И двамата ти родители са били юристи — вметна Джордан. — Със сигурност са били подготвили завещания, в които да посочат законния ти настойник.
— Разбира се — дядо ми. — Кейси поклати глава. Как успяваше само с две-три думи да изтръгне толкова много от нея? Никога и с никого не беше обсъждала този момент от живота си. — Завещанията могат да се оспорват, особено когато разполагаш със страшно много пари и страшно много власт. Тя ме искаше не заради мен самата, а защото името ми беше Уайът. Разбирах го дори още когато бях на осем. Никак не беше трудно. Никога не беше одобрявала майка ми. Родителите ми се запознали като студенти в юридическия университет. Било е едно от онези мигновени влюбвания. Само след две седмици се оженили. Леля ми никога не му прости, че се е оженил за непозната студентка по право, попаднала в Джорджтаунския университет единствено благодарение на стипендията си.
— Каза, че през първата година си живяла между дядо ти и леля ти. Какво имаше предвид?
— Джордан, всичко това беше преди много време…
— Кейси! — прекъсна я той и извърна лицето й към себе си. — Разкажи ми!
Пак се намести на рамото му и затвори очи. Напрежението отново владееше мускулите й.
— Когато леля ми заведе дело, нещата загрубяха. Имаше репортери. Идваха в училище, в къщата на дядо. Леля ми нае детективска агенция, за да докажат, че не се грижи за мен както трябва. Във всеки случай аз много трудно го понасях. Дядо реши, че може да ми е по-лесно, ако поживея за малко при леля ми. Така би могло да се премахне част от напрежението, а и аз може би щях да реша, че искам да живея с нея. Тогава го намразих заради това, че ме отпрати. Помислих, че не ме иска. Изобщо не ми мина през ума, че за него това е най-тежкото нещо, което някога е правил. Бях единственото, което му беше останало от майка ми. — Джордан видя как прокарва пръст по златната халка, която носеше. — Леля ми имаше красива къща в Джорджтаун. На трийсет и пета улица. Беше с високи тавани и във всяка стая имаше камина. Ценни антики и севърски порцелан. Имаше колекция от порцеланови кукли и черен иконом, когото наричаше Лоурънс. — Кейси отново понечи да стане. Трябваше да се движи.
— Не — задържа я до себе си Джордан. — Седни! — Знаеше, че ако стане, ще намери начин да се измъкне и да не му разкаже нищо повече. — Какво стана?
Купи ми муселинени роклички и лачени сандалки и ме показваше навсякъде. Записаха ме в частно училище и ми даваха уроци по пиано. Бяха най-нещастните мигове в живота ми. Още не бях се съвзела от смъртта на родителите си, а леля ми беше много далече от майчинските чувства. Тя искаше един символ — племенница, кротко дете, което да може да облича и да показва на приятелите си. Чичо ми отсъстваше през повечето време. Беше доста приятен, предполагам, но зает със себе си. Или може би не е съвсем точно — имаше много и сериозни задължения. Никой от двамата не можеше да ми даде онова, от което имах нужда, а и аз не можех да им дам това, което търсеха. Задавах неприятни въпроси.
Джордан лекичко се разсмя и я целуна по слепоочието.
— Обзалагам се, че е така.
— Тя искаше да ми наложи калъп, а аз отказвах да вляза в него. Наистина е съвсем просто. Бях заобиколена от красиви неща, които не биваше да пипам. В къщата идваха разни интересни хора, с които не
