биваше да разговарям, освен, за да отговарям, когато ме попитат „Да, сър“ или „Не, мадам“. Чувствах се като в клетка.
— Леля ти е оттеглила иска си.
— Трябваха й три месеца, за да разбере, че не може да живее с мен. Каза ми, че ако в мен имало нещо от Уайът, то било скрито много дълбоко и ме изпрати обратно при дядо. Стори ми се, че отново мога да дишам.
Джордан присви очи и отправи поглед над поляната. Оттам, където седяха, можеше да види само горния етаж на къщата. И тук ли се чувства като в клетка? Спомни си как бродеше от прозорец на прозорец във всекидневната. Искаше малко време, за да осмисли нещата, които току-що бе узнал за нея.
— Много си привързана към дядо си — изрече тихо.
— Той беше моята опора, докато растях. И моето хвърчило. — Усмихна се и откъсна стръкче трева. — Той е внимателен, интелигентен мъж, който може да защитава едновременно три гледни точки и да вярва във всяка една. Познава ме, приема ме такава, каквато съм и ме обича. — Сви коленете си и отново опря чело в тях. — Вече е на седемдесет, а не съм си ходила у дома близо година. След три седмици е Коледа. Там ще има сняг и някой ще му даде елха, за да си плати лечението. През целия ден пациентите му ще пристигат в къщата и ще му носят всичко, като се започне от домашен хляб до домашно уиски.
Мисли за заминаване, изведнъж проумя той и усети бързо и неочаквано пробождане от страх. Загледа се как слънцето се процежда между листата и пада върху косите й. Не още, помисли си Джордан. Не още!
— Кейси — докосна я по косата. — Нямам право да те моля да останеш. Но все пак остани.
Тя въздъхна неуверено. За колко още? — запита се наум. Ще трябва да си отида у дома, докато се съвзема от случилото се, от него. Вдигна глава, готова да изрече онова, което чувстваше, че трябва да бъде изречено.
Очите на Джордан я наблюдаваха. Бяха открити и питащи. Няма да я помоли отново, няма да настоява. Кейси си даде сметка, че няма да му се наложи. Мълчанието му — очите му — го нравеха вместо него.
— Прегърни ме! — отрони тя и протегна ръце към него.
Няма да го напусне, помисли си, докато се притискаше в него. Не и докато има друг избор. Беше се открила пред него, беше му се предложила. Сега не можеше да се отдръпне обратно.
И после той вече я целуваше нежно, без да изисква нищо в ответ. Никога преди това не е бил толкова нежен. Държеше я, сякаш е нещо много крехко. Не, сега няма да го напусне. Сърцето на Кейси притежаваше повече власт над живота й, отколкото разумът. Когато обичаше, тя беше уязвима, а когато беше уязвима, разумът й нямаше думата. Притисна го по-плътно към себе си.
Целувката стана по-дълбока, все още нежна, но същевременно интимна и разтопяваща. Ръката му докосна бузата й, за да помилва кожата. Беше мека — толкова мека — и караше страстта да пулсира бурно в него. Прошепна името й и плъзна устни надолу по шията. Тук се излъчваше топлина и едно усещане, за което вече бе започнал да копнее.
Как може да му дава толкова много и да не иска нищо? Но има нещо, което може да й даде — да даде и на двамата.
— Кейси, в края на седмицата трябва да отида до Ню Йорк. Имам малко работа с издателя си. — Не поясни, че от седмици отлагаше пътуването. — Ела с мен!
— Ню Йорк? — присви очи тя. — Нищо не си споменавал досега.
— Така е. Зависеше от напредването на книгата. Кейси! — целуна я отново. Не искаше да му задава въпроси. — Ела с мен. Искам да прекараме известно време сами. Искам нещо повече от няколко часа през нощта. Искам да спя с теб. Искам да се събуждам с теб.
Тя също го искаше. Да бъде с него, далече от къщата. Да може напълно свободно да прекара е него нощта. Кейси почувства как част от товара се смъкна от нея.
— Ами Алисън?
— По една случайност днес следобед ме попита дали може да прекара уикенда с нейна съученичка — усмихна се Джордан и отметна една къдрица от бузата й. — Нека го приемем като знак на съдбата, Кейси, и да се възползваме.
— Съдба… — Устните й се разчупиха в усмивка и Джордан видя как тази усмивка накрая стигна и до очите й. — Аз много силно вярвам в съдбата.
Осма глава
Ню Йорк. Самолетът се приземи под неприятна суграшица, която бързо премина в сняг. Улиците представляваха кишав, хлъзгав безпорядък, задръстен от коли. Тротоарите бяха претъпкани от забързани пешеходци. Нищо не би могло да достави по-голямо удоволствие на Кейси. Нюйоркчани, помисли си тя, вечно бързат. Заради това ги обичаше. А и не познаваше друг град, който повече да цени коледния сезон. Накъдето и да погледнеше, навсякъде имаше украса — елхи, лампички и лъскави гирлянди. И навсякъде имаше Дядо Коледа.
Опита се да попие всичко това, докато пътуваха с таксито от летището към хотела. Сега, застанала на прозореца на спалнята, в която щяха да спят с Джордан, тя притискаше нос към стъклото и продължаваше да се взира навън. Имаше светлини, хора и приглушен шум от движението. Изненада се до каква степен бе зажадняла за гледките и миризмите на човечеството.
Джордан не очакваше тя да прояви такова въодушевление от градския живот. От това, което му бе разказала за детството си, беше помислил, че би предпочела провинциалното уединение. Но тя сякаш не беше на себе си от възторг. Бъбреше през цялото време в таксито, като сочеше едно и се смееше на друго. Всеки би помислил, че за първи път идва в града, но той знаеше, че в началото на есента е прекарала няколко седмици в Манхатън.
— Държиш се, сякаш никога преди не си идвала тук — подхвърли той.
Тя се извърна и му се усмихна. Блясъкът отново беше в очите й. Почти можеше да забрави мъката, която бе съзрял в тях само преди ден-два.
— Чудесно място, нали? Толкова много хора, толкова много живот. И вали сняг. Не знам дали можех да преживея декември, без да видя сняг.
— Затова ли дойде? — приближи се до нея и прокара ръка през косата й. — За да видиш сняг?
— Естествено. — Вдигна лице, за да докосне устните му със своите. — Не мога да се сетя за никаква друга причина. А ти?
— Хрумват ми една-две — промърмори той.
Кейси се изплъзна от ръцете му и тръгна да обикаля стаята.
— Хубаво местенце — прокара пръст по повърхността на скрина. Във въздуха се носеше едва доловимо ухание на ароматен препарат за полиране. — Обикновено не работя в такива места.
— Сега няма да работим.
— Не? — изгледа го през рамо тя.
— Едно парти, няколко срещи… — Отново се приближи до нея и я завъртя, така че да бъде изцяло с лице към него. — Бих могъл да пропусна партито и да уредя срещите по телефона, ако работата беше единствената цел на пътуването ни.
— Знам, че го направи заради мен, Джордан — покри ръцете му със своите. — И съм ти благодарна.
— Направих го и заради себе си — привлече я в обятията си. Какво прави с него тя? Познава я едва от два месеца, а ето че вече се превръща в най-важното нещо в живота му.
— Наистина ли сме сами? — прошепна Кейси. Усещаше как цялата се изпълва с облекчение. — Боже, наистина ли сме сами?
— Сами сме — потвърди той и привлече устните й към своите.
— След колко време е онова парти? — Смъкна сакото от раменете му и се зае с ризата.
— След около час. — Ръцете му се плъзнаха под пуловера й.
— Я ми кажи… — Захапа лекичко устната му и усети как трепна в ответ. — Как смяташ, да закъснееш невъзпитано ли е, или модно?
— Невъзпитано. — Пръстите му се спуснаха да разкопчаят тънкото коланче, което тя носеше. — Много невъзпитано.
