— Щедрият Джордан! Много си щедър… — Методично накъса чека на малки парченца и ги пусна да се разпилеят по пода. — Счетоводителят ти сигурно ще откачи. — Няма да се разплаче отново. Не й бяха останали повече сълзи. Въздъхна разтреперано и посегна за цигара. — Монтана — каза си внезапно. — В Монтана би трябвало да има два метра сняг и да е адски студено. — Сега не е моментът да си отиде у дома. Би било твърде лесно да се отдаде на скръбта у дома. Кейси хукна към телефона и се приготви за промяна в плановете си.
Доктор Едуард Бренан изключи двигателя на стария си понтиак. Слънцето вече клонеше към залез, а той цял ден беше на крак. Гърбът му го болеше. Остарявам, помисли си той и продължи да седи. Имало е дни, когато можеше да изроди три бебета, да извади чифт сливици, да намести счупен пищял и да ваксинира три семейства против грип още преди обяд, без и за миг да забави скорост. Но сега беше на седемдесет и смяташе, че е време да натисне спирачките.
Може би е време да си вземе помощник, някой младеж със свежи идеи. Доктор Бренан обичаше свежите идеи. За момент се усмихна и се загледа в залеза. Много лошо, че Кейси не се захвана с медицина. Щеше да стане страхотен лекар. Какъв подход само щеше да има към болните. През дърветата на неговата планина се процеждаха оранжеви ивици светлина. Изпитваше силно собственическо чувство към своя малък участък от света. Неговата планина, неговият залез. Чувстваше се така, когато оставаше сам. Беше приятно усещане и то го крепеше да продължава.
Отвори вратата на колата и вдигна пакета с домашно приготвен хляб и сладко, който госпожа Оутс му беше набутала в ръцете, задето лекуваше момчето й от дребна шарка. Би предпочел да получи възнаграждението си под формата на чаша кафе. По-късно, помисли си, докато протягаше уморения си гръб, може да си пийне една чашка от нелегалното уиски, което му беше пъхнала госпожа Оутс точно преди да си тръгне. Техният казан беше най-добрият в източната част на планината.
Вратата на къщата му никога не се заключваше и той я бутна с рамо, докато вече отчупваше от хляба.
— Здравей, дядо.
Доктор Бренан трепна и се вгледа изумен в жената, седнала зад кухненската маса. Кейси! Остана удивен едновременно от това, че я заварва тук и, че не скочи и не се хвърли насреща му за здрава прегръдка и шумна целувка. Това беше традиционният й начин да го поздрави, независимо дали са били разделени за ден, или за година.
— Мислех, че още си в Тенеси.
— Не, тук съм. — Усмихна му се, после погледна пакета, който носеше. — Мирише на прясно изпечен хляб. Част от хонорара ти?
— Госпожа Оутс — отвърна той и прекоси стаята, за да остави пакета на масата.
— А! — усмихна се многозначително Кейси. — В такъв случай имаш и нещо по-силничко от госпожа Оутс, предполагам. Как се справя стомахът ти?
— Достатъчно е държелив за една-две чашки.
Кейси постави ръка върху неговата.
— Как си, дядо?
— Добре съм, Кейси. — Вглеждаше се в лицето й със смесица от нежна обич и професионален интерес. Нещо не беше съвсем наред. На свой ред и той стисна ръката й. Ще му каже, когато е готова и както тя си реши. Познаваше я твърде отдавна, за да очаква друго. — Ами ти? С какво се занимаваше? Почти цял месец не съм получавал от твоите пространни писма.
— Не чак толкова — леко сви рамене тя. — Прекарах две седмици в Монтана. Там се сдобих със страхотно палто — може да ти топли дори при алеутите. После се включих за малко в екипа на Фийфър в Юта. Моли Фийфър е все така държелива. Отпразнува шейсет и осмия си рожден ден в лагера. Изнасях лекции в Сейнт Пол и лових пъстърва в Тенеси. И спрях да пуша. — Очите й потъмняха и тя дълбоко си пое дъх. — Дядо… бременна съм.
— Бременна? — отвори широко очи той. — Какво имаш предвид под бременна?
— Дядо — посегна към ръката му Кейси. — Ти си лекар и знаеш какво означава бременна.
— Кейси! — Доктор Бренан установи, че трябва да седне. — Как стана?
— По обичайния начин — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Дори и на съвременните методи не може винаги да се разчита — допълни, очаквайки неизбежния въпрос.
Той реши засега да го прескочи.
— В кой месец си?
— Какво сме днес?
Беше свикнал с пълното й безразличие към датите.
— Седемнайсети май.
— Четири месеца и седемнайсет дни.
— Много точно — отбеляза той с кимване на главата.
— Сигурна съм. — Непрекъснато преплиташе и отпускаше пръстите на ръцете си.
Като наблюдаваше нервните й движения, той мина към професионалните въпроси.
— Ходила ли си на лекар? Имала ли си някакви смущения, някакви странични ефекти?
— Да, ходих на лекар — отново се усмихна тя, поуспокоена от практичните въпроси. — Не, нямам никакви смущения и след един неприятен месец на сутрешно гадене не съм имала други странични ефекти. Ние сме отвратително здрави.
— А бащата?
Отново преплете пръсти.
— Убедена съм, че и той е много здрав.
— Кейси! — захлупи пръстите й с длан, за да спре движението им. — Какви са намеренията му за бебето? Очевидно си решила да износиш бременността. Двамата с бащата на бебето би трябвало да сте стигнали до някакво споразумение.
— Не, не сме стигнали до никакво споразумение. — Погледна го право в очите и в тях се прокрадна част от ранимостта й. — Не съм му казала.
— Не си му казала? — Това го порази повече от всичко останало. Просто не беше в характера й. — И кога възнамеряваш?
— Не възнамерявам. — Посегна за цигара и започна да я къса на малки парченца.
— Кейси, той има право да знае. Това е и негово бебе.
— Не — отново блеснаха очите й. — Бебето е мое. Бебето има права, аз също имам права. Джордан може да си гледа работата.
— Не е в твоя стил, Кейси — кротко изрече той.
— Моля те — тръсна глава и смачка останките от цигарата в ръката си. — Недей! Не съм взела това решение за една нощ. Обмислях го месеци наред. Знам, че така е най-правилно. Моето бебе няма да страда, защото баща му и аз сме допуснали грешки. Знам какво ще се случи, ако кажа на Джордан. — Гласът й започна да трепери и тя изчака за момент, за да се успокои. — Ще ми предложи да се оженим. Той е почтен мъж. А аз ще му откажа, защото не мога да понеса… — Гласът й отново се пречупи и тя нетърпеливо тръсна глава. — Не мога да понеса да ми направи предложение по задължение. След това ще поиска да ми осигури някаква финансова помощ. Нямам нужда от това. И бебето ми няма нужда. Ще трябва да се уредят полагаемите се свиждания и бебето ще се прехвърля от бряг на бряг, без да знае къде принадлежи. Не е честно. Няма да го допусна. Бебето е мое.
Той отново взе ръцете й в своите и я изгледа внимателно.
— Обичаш ли бащата?
Видя я как се сгърчва пред очите му.
— О, Господи, да! — Захлупи лице на масата и се разрида.
Дядо й я остави да се наплаче. Не беше виждал такава мъка у нея, откакто беше малко дете. Задържа ръцете й в своите и изчака. Що за мъж е този Джордан, чието дете носи? Ако го обича, защо ридае тук сама, вместо да споделя с него радостта от предстоящото майчинство?
Опита се да си припомни откъслечната информация от писмата й. Знаеше кой е Джордан — писателят, с когото беше работила в края на есента и началото на зимата миналата година. Доктор Бренан се
