Той я остави да снима и обсъди с Пийч мерките за сигурност по време на бурята. Нямаше време да се тревожи, нито да мисли как е минало интервюто му с Макс.
— Свърза ли се с някого извън града?
— Остават още дванадесет.
— Някой иска ли да дойде тук?
— Засега никой. — Тя отметна поредното име. — Хората живеят извън града, защото така им харесва, Нейт.
Той кимна.
— Все пак им се обади. После искам да се прибереш и да ми позвъниш, когато стигнеш.
Пухкавите й бузи се повдигнаха с усмивка.
— Истинска квачка си.
— Грижата за обществото е моят живот.
— Изглеждаш по-весел от преди. — Тя извади молива от косата си и го размаха към него. — Радвам се да го видя.
— Сигурно предстоящата виелица кара сърцето ми да пее.
Погледна към вратата и се учуди, когато тя отново се отвори. Никой ли в Лунаси не си стоеше у дома по време на буря?
Хоп бухна косата си.
— Вече вали сериозно — обяви тя. — Чух, че разчистваш колите от улицата, шерифе.
— Скоро снегоринът ще мине да почисти главните улици.
— Ще трябва да мине много пъти.
— Предполагам.
Тя кимна.
— Имаш ли една минута?
— Горе-долу толкова. — Той посочи към кабинета си. — Трябва да сте у дома си, кмете. Ако натрупа над метър, ще затънете до раменете.
— Ниска съм, но съм здрава и ако не изляза поне за малко по време на буря, получавам колибна треска. Януари е, Игнейшъс. Бурите са нормални.
— Въпреки това минава пет, тъмно е като в корема на мъртво куче и вече натрупа почти тридесет сантиметра при вятър със скорост над 60 километра в час.
— Виждам, че си в курса на нещата.
— Слушам радио. — Той посочи портативния апарат на бюрото си. — Обещаха да предават денонощно, докато трае бурята.
— Винаги е така. И като стана дума за медиите…
— Дадох интервюто. Кари ме снима.
— И още си бесен. — Тя се наведе към него. — В града за пръв път имаме официален полицейски участък и назначаваме шериф отвън. Това е новина, Игнейшъс.
— По този въпрос спор няма.
— Ти водеше Макс в този танц.
— По-скоро обратното, както ми се струва.
— Както и да е, аз спрях това. Ако начинът, по който го направих, е прехвърлил някаква граница, се извинявам.
— Извинена си.
Когато тя му подаде ръка, той я изненада, стискайки я приятелски.
— Прибирай се, Хоп.
— Бих ти препоръчала същото.
— Не мога. Първо трябва да осъществя детската си мечта. Ще се повозя на снегорин.
При всяко поемане на дъх сякаш остри парчета лед нахлуваха в дробовете му. Промъкваха се и под очилата, проникваха в очите му. Всеки сантиметър от тялото му беше опакован в дебели дрехи и все пак му беше ужасно студено.
Всичко му се струваше нереално. Свирепият вятър, оглушителният шум на мотора на снегорина, бялата стена, през която фаровете не можеха да проникнат. От време на време виждаше блясъка на лампа от някой прозорец, но по-голямата част от света се беше свела до петнадесетината сантиметра светлина пред снегорина.
Не се опита да поведе разговор. Едва ли Бинг би имал такова желание, но оглушителният шум го правеше безпредметно.
Трябваше да признае, че Бинг управляваше машината с точността и прецизността на хирург. Не ставаше дума просто да загребеш снега от едно място и да го изсипеш на друго, както бе очаквал Нейт. Имаше маршрути и сметища, изкопи край бордюра, отклонения от шосето. И всичко това почти без всякаква видимост и със скорост, от която му идеше да закрещи.
Несъмнено Бинг би се зарадвал да го чуе как пищи като момиче, затова Нейт стискаше зъби, за да не издаде нито звук, който би могъл да се изтълкува по подобен начин.
След като изхвърли поредния си товар, Бинг взе кафявата бутилка, която бе скрил под седалката, отвинти капачката и отпи голяма глътка. Миризмата, която блъсна Нейт, беше толкова остра, че очите му се насълзиха.
Тъй като седяха и наблюдаваха растящата планина от сняг, шерифът реши да се обади.
— Чувал съм, че алкохолът понижава телесната температура — извика той.
— Шибана пропаганда! — за да го докаже, Бинг отново отпи от шишето.
При положение, че бяха сами в мрака насред виелицата, че Бинг беше по-тежък от него поне с трийсетина килограма и със сигурност не би имал нищо против да го зарови под купчина сняг, докато открият студения му труп през пролетта, той реши да не продължава спора. Нито да споменава за закона, който забраняваше да се носят незапечатани бутилки алкохол в превозни средства, или за опасността от пиенето, когато управляваш тежка машина.
Бинг извърна масивните си рамене. Нейт виждаше само очите му, които блестяха между плетената шапка и шала.
— Сам опитай. — И той пъхна бутилката в ръцете на Нейт. Моментът не изглеждаше подходящ да спомене, че не е много по пиенето. Реши да бъде дипломатичен и достатъчно дружелюбен, за да изпие глътка. Когато го направи, главата му избухна, а гърлото и стомахът му се превърнаха в пепел.
— Милостива Богородице! — Задави се, а когато си пое дъх, усети пламъци вместо късчета лед. През звъненето в ушите си дочу смях. Или може би бе воят на някой огромен, обезумял вълк. — Какво е това, по дяволите! — Продължи да хрипти, докато от очите му се стичаха сълзи и замръзваха по лицето му. — Киселина? Течен адски огън?
Бинг взе обратно бутилката, отпи и я затвори.
— Уиски от конски фъшкии.
— Идеално.
— Мъж, който не държи на уиски, не е мъж.
— Ако това е критерият, предпочитам да съм жена.
— Ще те откарам у дома, Мери. Направихме всичко възможно засега.
— Слава на младенеца Исус!
Около очите на Бинг се появиха бръчици, което може би показваше, че се усмихва. Той даде на заден и обърна снегорина.
— Заложил съм двадесет долара, че ще си стегнеш багажа преди края на месеца.
Нейт стоеше неподвижно, с горящо гърло, парещи очи и крака като ледени блокове, въпреки двата чифта топли чорапи и ботушите.
— Кой държи залозите?
— Кльощавия Джим, работи на бара в „Хижата“.
Нейт кимна.
Не знаеше как се ориентира Бинг, но реши, че би могъл да води и Магелан. Той уверено профуча със
