снегорина през заслепяващия сняг и спря точно до бордюра на „Хижата“.
Коленете и глезените на Нейт изстенаха, когато скочи на земята. Снегът на тротоара стигна до замръзналите му колене, а вятърът грубо навя сняг в лицето му, когато се хвана за насочващото въже и се придърпа към вратата.
Горещината вътре беше почти болезнена. Гласът на Клинт Блек изскочи от джубокса и замени бученето в ушите му.
Вътре имаше десетина души, седнали на бара или по масите. Ядяха, пиеха и разговаряха, сякаш божият гняв не се бе стоварил от другата страна на вратата.
Искаше да пие вряло кафе и да яде червено месо. С удоволствие би го изял и сурово.
Кимаше, когато го поздравяваха, и точно се бореше със закопчалките и циповете, когато Чарлийн забърза към него.
— Горкичкият! Сигурно си замръзнал. Нека ти помогна с палтото.
— Справям се. Аз…
— Пръстите ти сигурно още са вкочанени.
Струваше му се прекалено странно и сюрреалистично майката на жената, с която беше преспал следобеда, да разкопчава заснежената му парка.
— Готов съм, Чарлийн. Но бих пийнал кафе. Ще ти бъда благодарен.
— Веднага ще ти го донеса лично. — Тя го потупа по студената буза. — Сядай.
Но когато успя да съблече всичко, освен ризата и панталоните си, той отиде до бара. Извади портфейла си и направи знак на мъжа, когото наричаха Кльощавия Джим.
— Ето ти стотачка — каза му достатъчно високо, за да го чуят наоколо. — Сложи я при залозите. Залагам, че ще остана.
После прибра портфейла си и седна при Джон.
— Професоре.
— Шерифе.
Нейт се наведе, за да прочете заглавието на книгата му.
— „Улица «Консервна»“. Хубава е. Благодаря, Чарлийн.
— Няма защо. — Тя остави кафето му. — Тази вечер има много вкусно задушено. Ще те стопли. Освен ако не искаш аз да го направя.
— Задушеното ще свърши работа. Имаш ли свободни стаи, в случай че някой от тези хора поиска да пренощува тук?
— В „Хижата“ винаги има места. Ще ти донеса задушеното.
Нейт се завъртя на стола и заоглежда помещението, отпивайки от кафето си. Някой беше пуснал старо парче на Спрингстийн, в което се пееше за щастливите дни, когато в джобовете му подрънквали топки за билярд. Познаваше всички лица — бяха редовни посетители, хора, които виждаше почти всяка вечер. От мястото си не виждаше кой играе билярд, но чуваше гласовете им. Бяха братята Маки.
— Има ли опасност някой от тези хора да се напие и да се опита да се прибере? — попита той Джон.
— Може би братята Маки, но Чарлийн ще ги разубеди. Повечето ще си тръгнат след около час, а най- упоритите ще бъдат тук и сутринта.
— Ти от кой лагер си?
— Зависи от теб. — Джон надигна бирата си.
— В смисъл?
— Ако приемеш предложението на Чарлийн, ще се прибера сам в стаята си. Ако не, ще отида в нейната.
— Дойдох само за задушеното.
— Тогава ще прекарам нощта в нейната стая.
— Поведението й не те ли притеснява?
Професора се взря в чашата си.
— И да ме притеснява, нищо не мога да променя. Такава си е тя. Романтиците казват, че човек не избира кого да обича. Не съм съгласен. Всеки има избор. И тя е моят.
Чарлийн донесе задушеното, панерче с пресен хляб и дебело парче ябълков сладкиш.
— Човек, който работи навън в това време, трябва да се храни добре. Не оставяй нищо, Нейт.
— Обещавам. Чу ли се с Мег?
Чарлийн премигна, сякаш си превеждаше името от чужд език.
— Не, защо?
— Мислех, че може би сте се чули. — За да остави задушеното да поизстине, той започна с хляба. — Като се има предвид, че е сама в тази буря.
— Мег се справя прекрасно сама. Няма нужда от никого. Нито от мъж, нито от майка.
И тя се отдалечи, а после тресна вратата на кухнята след себе си.
— Болно място — отбеляза Нейт.
— И то какво! И я боли още повече, защото смята, че се интересуваш от дъщеря й, а не от нея.
— Съжалявам, че съм причина за това, но наистина е така. — Той опита задушеното. Беше с картофи, моркови, фасул и лук, както и с вкусно месо, което едва ли беше от крава. Ястието затопли корема му и го накара да забрави за студа.
— Какво е месото?
— Навярно лос.
Нейт набоде парче и го огледа.
— Добро е — каза той и го лапна.
Валя цяла нощ и той спа като къпан. Когато се събуди, изгледът навън приличаше на телевизионен екран след края на програмата. Чуваше как вятърът вие и блъска по стъклата.
Нямаше електричество, затова запали свещи и те му напомниха за Мег.
Облече се и погледна към телефона. Вероятно той също беше прекъснат. Пък и не се обаждаш на една жена в шест и половина сутринта, само защото си спал с нея. Нямаше нужда да се тревожи за Мег. Беше живяла тук през целия си живот. Беше си вкъщи заедно с двете кучета и достатъчно дърва.
Все пак се притесняваше за нея, докато слизаше по стълбите, осветявайки пътя си с фенерчето.
За пръв път виждаше ресторанта празен. Масите бяха разчистени, барът — измит. Не се усещаше миризма на кафе, нито на пържен бекон. Не се чуваше сутрешното тракане на съдове и жуженето на разговорите. Нямаше малко момченце, което да му хвърли бърз поглед от масата си.
Имаше само мрак, вой на вятър и… хъркане. Последва звука и освети братята Маки. Лежаха с глави към краката на другия върху масата за билярд и хъркаха под купчина огледала.
Влезе в кухнята и след известно търсене успя да намери една кифла. Взе я и отиде да се облече. Пъхна я в джоба си и отвори вратата.
Вятърът едва не го събори. Той напълни очите, устата и носа му със сняг, докато се опитваше да излезе навън.
Фенерчето беше почти безполезно, но той го насочи напред, докато стигна до въжето. След това го прибра, хвана се с две ръце и започна да се придърпва.
Снегът на тротоара стигаше до бедрата му. Помисли си, че човек може да се удави в него безшумно, още преди да умре от студ.
Успя да си пробие път до платното, където благодарение на снегорина и уискито от конски фъшкии на Бинг, снегът стигаше едва до глезените, освен ако не попаднеш в пряспа.
Трябваше да прекоси улицата почти слепешком и да стигне до страната на участъка без помощта на въжето. Затвори очи и си представи улицата и разположението на сградите. После се прегърби срещу вятъра, пусна въжето, извади отново фенерчето и тръгна.
Все едно се намираше сред пустошта, а не в град с павирани улици и тротоари, където хората спяха в къщите си. Вятърът нахлу в ушите му като бурна вълна, която се опитваше да го повали, докато си пробиваше път напред.
