Много хора умират, докато се опитват да прекосят улицата, напомни си той. Животът беше пълен с неприятни рискове и още по-неприятни изненади. Двама души можеха да излязат от някое кафене и един от тях да умре на алеята отпред.
Някой глупак би могъл да върви из виелицата, опитвайки се да прекоси улицата, и да се лута безцелно с часове, докато не падне мъртъв от изтощение на две крачки от подслона.
Вече ругаеше, когато ботушите му се блъснаха в нещо твърдо. Представяйки си бордюра, Нейт размаха ръце като слепец, докато не напипа въжето.
— За следващия ни чутовен подвиг! — промърмори си той, докато вървеше по затрупания тротоар.
Най-после стигна до мястото, където въжетата се пресичаха, смени посоката и си проби път до външната врата на участъка.
Чудейки се защо са си дали труда да заключват, той извади ключовете си и с помощта на фенерчето откри ключалките. В антрето се изтърси от снега, но не се съблече. Както и очакваше, вътре цареше студ. Толкова силен, че прозорците бяха замръзнали отвътре.
Някой по-предвидлив от него беше струпал купчина цепеници до печката. Запали ги и протегна ръце, както бяха още с ръкавици, към пламъка. Когато отново успя да си поеме дъх, затвори вратичката на печката.
Когато намери свещи и лампа с батерия, реши, че е готов за работа.
Откри радиото с батерии, което беше нагласил на местната радиостанция. Както бяха обещали, те предаваха и някой с извратено чувство за хумор беше пуснал „Бийч Бойс“.
Седнал на бюрото си, той слушаше с едно ухо КЛУН, а с другото радиостанцията на Пийч и жалейки за липсата на кафе, ядеше кифлата си.
В осем и половина все още беше сам. Реши, че часът е вече подходящ и се настани пред любителското радио. Пийч му беше показала как се използва и той реши да направи първия си самостоятелен опит.
— Тук КЛПД, КУНА, обади се. Мег, там ли си? Вдигни, отзови се или каквото му казвате. — Дочу шум от статично електричество, бръмчене и няколко изскърцвания. — Тук КЛПД, КУНА, обади се. Хайде, Галоуей.
— Тук КУНА. Имаш ли право да работни с това радио, Бърк? Край.
Той знаеше, че е нелепо, но при звука на гласа й го заля облекчение. А после го завладя удоволствие, че я чува.
— Упълномощен съм. Върви със значката.
— Кажи „край“.
— Добре, край. Не, чакай, ти добре ли си? Край.
— Потвърждавам. Тук е топло и уютно. Сгушили сме се и слушаме таку. А ти? Край.
— Успях да прекося улицата. Какво е таку? Име на рок-група? Край.
— Не, гаден вятър, Бърк. Онзи, който хлопа и по твоите прозорци в момента. Какво правиш в участъка, по дяволите?
— Дежурен съм. — Той се огледа и осъзна, че вижда дъха си. — При теб токът спря ли?
Тя изчака за миг.
— Ще кажа „край“ вместо теб. Разбира се, в такава буря. Включих генератора. Добре сме, шерифе. Не се тревожи. Край.
— Обаждай се от време на време и няма да се тревожа. Знаеш ли какво опитах вчера? Край.
— Освен мен ли? Край.
— Ха! — „Божичко, чувствам се добре“, помисли си той. Не го интересуваше дали е студено. — Да, освен теб. Пих уиски от конски фъшкии и ядох задушен лос. Край.
Тя се разсмя, силно и продължително.
— Ще направим от теб кореняк, Бърк. Трябва да стъкна огъня и да нахраня кучетата. Довиждане. Край на връзката.
— Край на връзката — промърмори той.
Сега беше достатъчно топло, за да съблече парката, макар че остави шапката и дебелата жилетка. Ровеше из папките, търсейки си работа, когато Пийч надникна през вратата.
— Чудех се дали някой е бил толкова луд, че да дойде днес — каза тя.
— Само аз. Как, по дяволите, се добра до тук?
— Бинг ме докара със снегорина. — Тя отръска с ръка бебешко синия си пуловер.
— Снегорин вместо такси. Чакай, дай ми това. — Той побърза да вземе големия сак от ръката й. — Не трябваше да идваш.
— Работата си е работа.
— Да, но… Кафе? Това кафе ли е? — Той извади термоса от сака.
— Не бях сигурна дали вече си включил генератора.
— Не само не съм го включил, но и не знам къде да го намеря. И тъй като техниката не е силната ми страна, не знаех какво да правя с него, дори да го намеря. Това наистина е кафе. Омъжи се за мен и нека имаме много-много деца.
Тя се разкикоти като момиче и го плесна лекичко.
— Внимавай с тези предложения. Това, че вече съм се омъжвала три пъти, не значи, че няма да го направя и четвърти. Хайде, пийни си кафе и си хапни кифличка с канела.
— Можем и да живеем заедно в грях. — Той сложи сака на плота и веднага си наля кафе. Ароматът го удари в носа като красив юмрук. — Завинаги.
— Ако се усмихваш по-често така, може и да ти напомня за предложението ти. Виж ти, какво донесе таку — добави тя, когато Питър влезе, препъвайки се.
— Леле, бива си я бурята. Говорих с Ото. Идва насам.
— Бинг ли те докара?
— Не, с татко дойдохме с шейната.
— С шейната? — „Наистина съм в друг свят“, помисли си Нейт. Но Пийч беше права — работата си беше работа. — Питър, включи генератора. Пийч, свържи се с пожарната. Да съберем хората си и да разчистим тротоарите, когато стане достатъчно светло, за да могат хората да се придвижват, ако им се наложи. Най- важните места са клиниката и участъка. Когато Ото дойде, кажи му, че братята Маки спят на масата за билярд в „Хижата“. Нека се погрижи да се приберат живи и здрави.
Той облече парката си, докато си припомняше задачите.
— Да видим дали ще можем да разберем кога ще поправят повредата в електроснабдяването. Хората сигурно се интересуват. Ще проверим и за телефоните. Когато се върна, ще систематизираме фактите и ще пуснем съобщение по радиото. Искам хората да знаят, че сме тук, ако имат нужда от помощ.
Нейт откри, че това също му харесва.
— Питър.
— Зад теб съм, шерифе.
Днес едва не изгубихме Хан в една цепнатина. Вече се катерехме и ни оставаха няколко часа до билото. Бяхме измръзнали, гладни и изнервени, но нахъсани. Само един алпинист познава вкуса на тази комбинация. Дарт води, това е единственият начин да му попречим да изпадне в поредния си пристъп на ярост, а Хан и аз вървим по фланговете.
Но аз забравих за вчера. Дните започнаха да се преливат. Всеки прилича на ледена врата, която се отваря само за да разкрие следващата.
Бях унесен в ритъма на пулсиращата в главата ми кръв, погълнат от магията на изкачването, от заобикалящата ни белота. Пълзяхме с мърморене по един скален комин, движехме се с добро темпо, устремени към небесата.
Чух Дарт да вика: „Камък!“ Огромно парче скала, което той беше откъртил, изскочи от комина и профуча покрай главата на Хан. За миг си помислих: „Не, не искам да си отида така — смачкан от юмрука на Бог, като глупак, съборен от планината.“ Камъкът ме подмина на сантиметри и падайки, повлече със себе си цял порой от други парчета.
