Далеч на север

— Откарваме пострадалия в Анкъридж. Имаме тукашен пилот, който живее в покрайнините на града. Мег Галоуей.

— Жена?

— Сексист ли си, Игнейшъс?

— Не. — Може би. — Просто питах.

— Мег е дъщерята на Чарлийн и е дяволски добър пилот. Малко е луда, но ако питаш мен, за да пилотираш при такива условия, трябва да си малко луд. Тя щеше да те докара от Анкъридж, но ти пристигна един ден по-късно, отколкото очаквахме, а тя имаше друг ангажимент, затова повикахме Джърк от Талкийтна. Сигурно ще се запознаеш с Мег на срещата в кметството.

Колко ли ще е забавно, помисли си Нейт.

— Това е магазинът „На ъгъла“ — в него има всичко, което ти трябва, а ако го няма, ще намерят начин да ти го доставят. Най-старата сграда в Лунаси. Построен е от трапери в началото на XIX век. След като го купиха през 1983-а, Хари и Деб доста го разшириха.

Беше два пъти по-голям от клиниката и на два етажа. Прозорците вече светеха.

— В момента пощата се намира в банката, но това лято ще й построим отделна сграда. Малкото здание до нея е „Италианското“. Правят вкусна пица, но не доставят извън града.

— Пицария?

— На италианец от Ню Йорк е. Пристигна тук преди три години на лов. Влюби се и не си тръгна. Джони Тривани. Отначало нарече заведението „Тривани“, но всички го наричат „Италианското“. Смята да добави и пекарна. Казва, че ще си поръча по интернет булка рускиня. Може и да го направи.

— Ще има ли тогава пресни блини?

— Да се надяваме. Градският вестник се намира тук — показа тя. — Хората, които го издават, не са в града. Заведоха децата в Сан Диего за коледната ваканция. А от тази сграда предава местната радиостанция КЛУН. Мич Даубър се справя почти без помощ. През повечето време е много забавен, макар да си е кучи син.

— Ще го запомня.

Тя зави и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

— На около половин миля западно от града е училището — от детска градина до дванадесети клас. В момента имаме седемдесет и осем ученици. Там се провеждат и курсове за възрастни. Спортуват, рисуват, такива неща. От разпукването до замръзването ги провеждаме вечер. През останалото време са дневни.

— Разпукване? Замръзване?

— Когато ледът на реката се разпука, идва пролетта. Когато реката замръзне, вади дългите гащи.

— Ясно.

— На територията на града живеят петстотин и шест души, а още около сто и десет — извън него, но в нашия район. Твоя район.

Градът все още му приличаше на декор и му се струваше нереален. И в никакъв случай не можеше да го възприеме като „свой“.

— Пожарната команда — само от доброволци — се намира тук. А това е кметството. — Тя спря колата пред голяма постройка, изградена от трупи. — Съпругът ми помогна да го построим преди тринадесет години. Беше първият кмет на Лунаси и остана на този пост до смъртта си — през февруари ще станат четири години.

— От какво почина?

— От сърдечен удар. Докато играеше хокей на езерото. Вкара гол, падна и умря. Типично в негов стил.

Нейт замълча за миг.

— А кой победи?

Хоп изрева от смях.

— Неговият гол изравни резултата. Така и не завършиха мача. — Тя отново пое напред. — А ето го и твоето работно място.

Нейт надникна през мрака и сипещия се сняг. Сградата беше спретната, дървена и очевидно по-нова от съседните. Приличаше на бунгало, с малка веранда и два прозореца от всяка страна на вратата, закрити с тъмнозелени капаци.

От улицата до вратата водеше утъпкана пътека, а късата алея за коли, която явно наскоро беше изрината, вече беше покрита с няколко сантиметра пресен сняг. На нея беше паркиран син пикап и друга тясна пътека водеше от него до вратата.

И двата прозореца светеха, а от черния комин на покрива се издигаше дим.

— Отворено ли е?

— Да. Знаят, че днес встъпваш в длъжност. — Тя спря зад пикапа. — Готов ли си да се запознаеш с екипа си?

— Напълно.

Той излезе и откри, че и този път студът го изненада. Дишайки през зъби, тръгна след Хоп по тясната пътека към външната врата.

— На това му викаме арктическо преддверие. — Тя пристъпи в преддверието, където не валеше и беше завет. — Помага да намалим загубата на топлина от главната сграда. Чудесно място да си окачиш парката.

Тя съблече своята и я закачи до другата, която вече висеше там. Нейт я последва, после свали ръкавиците и ги пъхна в един от джобовете си. Продължи с шапката и шала. Чудеше се дали някога ще свикне да се облича като покорител на Северния полюс всеки път, когато трябва да излезе.

Хоп бутна вътрешната врата и ги лъхна мирис на дим и кафе.

Стените бяха боядисани в бежово, подовете — покрити с пъстър линолеум. Голяма печка за дърва стоеше в десния ъгъл. Върху нея масивен чайник от лято желязо изпускаше пара през чучурчето си.

В дясната половина на стаята едно до друго стояха две метални бюра, а в другата — ниска масичка със списания и редица пластмасови столове. До задната стена имаше масивен плот, на който бяха поставени радиостанции, компютър и керамично коледно дърво, боядисано в такъв нюанс на зеленото, какъвто природата не си беше дала труд да създаде.

Той забеляза вратите от двете му страни и дъската за обяви, където бяха забодени бележки.

А също и тримата души, които се преструваха, че не го зяпат.

Предположи, че двамата са заместниците му. Единият изглеждаше сякаш едва ли още има право да гласува, а другият — достатъчно стар, за да е гласувал за Кенеди. И двамата носеха дебели вълнени панталони, здрави ботуши и фланелени ризи, на които бяха забодени значките им.

По-младият беше коренен жител, имаше черна права коса почти до раменете и хлътнали бадемовидни очи, тъмни като нощта, а красивото му лице изглеждаше болезнено младо и невинно.

Възрастният беше с обрулено от вятъра лице, късо подстриган, с увиснала гуша и бледи сини очи, заобиколени от дълбоки бръчки. Набитата му фигура контрастираше с крехкото тяло на колегата му. Нейт си помисли, че сигурно е бивш военен.

Жената беше закръглена като ябълка, с пухкави розови бузи и пищна гръд, която издуваше розовия пуловер, избродиран с бели снежинки. Посребрената й коса беше хваната на кок високо на тила. От него стърчеше молив, а в ръцете й се виждаше чиния с пресни кифли.

— Е, цялата банда е тук. Шериф Игнейшъс Бърк, това са подчинените ти. Заместник-шериф Ото Грубер.

Късо подстриганият мъж пристъпи напред и подаде ръка.

— Приятно ми е.

— На мен също.

— Заместник-шериф Питър Ноти.

— Здравейте, шериф Бърк.

Нещо в колебливата му усмивка му се стори познато.

— Роднини ли сте с Роуз, заместник-шерифе?

— Да, сър. Тя ми е сестра.